— Не е тъй. Защо ми е затъмнение? Да не би да е война?
— О-ле-ле! Бива ли чак толкова да прекалявате? Че какво е, да не би да е мир, а?
— Е, разбирам. Виетнам, Близкият Изток… Ала аз нямах пред вид това.
— И аз говорех за друго. Почакайте, инвалид ли сте?
— За щастие всичко ми е на място.
— Тогава сте освободен.
— От какво да съм освободен?
— Ами тогава защо не сте на фронта?
Едва сега заподозрях нещо нередно. Явно момичето ме разиграваше. Ала го правеше така просто и сериозно, че едва не ме уплаши.
— На кой фронт трябва да бъда, Нина?
— На най-обикновения. Където са всички. Където е татко. На фронта с немците. Говоря сериозно, не се шегувам. Пък вие тъй странно приказвате. Може би не лъжете за кокошката и яйцата.
— Не лъжа — казах аз. — И никакъв фронт няма. Дали пък наистина да не дойда при вас?
— Ама аз наистина не се шегувам! — почти извика Нина. — И вие престанете. Отначало ми беше интересно и весело. А сега нещо се обърка. Простете ми. Но сякаш не се преструвате, а казвате истината.
— Честна дума, момиченце, казвам истината — рекох аз,
— Дори ме достраша. Печката ни почти не топли. Дървата са малко. И е тъмно. Само газеничето. Няма ток. И тъй да не ми се стои сама. Всичко топло съм навлякла.
И тутакси рязко и някак сърдито повтори въпроса си.
— Защо не сте на фронта?
— Че на кой фронт да бъда? — Шегите май наистина отидоха твърде далече. — Какъв фронт може да има в седемдесет и втора година!
— Подигравате ли се?
Гласът й пак смени тона си, стана недоверчив и сякаш съвсем се смали. И пред очите ми изникна невероятна, забравена картина — видях себе си, но много отдавна, преди повече от трийсет години. Когато също бях на дванайсет години. И в стаята си имахме печка „циганска любов“. А аз седя на дивана, подвил крака. Гори свещ, или пък беше газена лампа? И кокошката ми се струва нереална, приказна птица, която се яде само в романите, макар че тогава не мислех за кокошка…
— Защо замълчахте? — попита Нина. — По-добре говорете.
— Нина — рекох, — Коя година е сега?
— Четиридесет и втора — каза Нина.
Аз вече подреждах в главата си откъслеците несъобразности в нейните думи. Не знае кино „Россия“. И телефонът й е само шестцифрен. И затъмнението…
— Да не бъркаш? — попитах аз.
— Не — отвърна Нина.
Тя вярваше в това, което говореше. Може би гласът й ме е заблудил? Може би не е на тринайсет години? Може да е четиридесетгодишна жена, която още тогава, като момиченце, се е разболяла и си мисли, че войната продължава?
— Слушайте — казах спокойно. Няма да затворя телефона я. — Днес е двадесет и трети декември 1972 година. Войната завърши преди двадесет и седем години. Знаете ли това?
— Не — отвърна Нина.
— Знаете го. Сега е дванадесет часът… Е, как да ви обясня?
— Добре — каза Нина покорно. — И аз зная, че няма да ми донесете кокошка. Трябваше да се досетя, че не може да има френски кокошки.
— Защо?
— Във Франция са немците.
— Във Франция отдавна няма никакви немци. Освен туристи. Но немски туристи идват и у нас.
— Как тъй? Кой ги пуска?
— А защо да не ги пускат?
— Да не сте посмели да разправяте, че фрицовете ще ни победят! Сигурно чисто и просто сте диверсант или шпионин!
— Не, аз работя в СИВ, в Съвета за икономическа взаимопомощ. Занимавам се с унгарците.
— Ето че пак лъжете! В Унгария са фашистите.
— Унгарците отдавна-отдавна изгониха своите фашисти. Унгария е социалистическа страна.
— Ох, пък аз се уплаших, че наистина сте диверсант. А вие само непрекъснато измисляте. Не, не възразявайте! По-добре ми разправете какво ще стане после. Измислете каквото щете, само да бъде хубаво. Моля ви. И извинявайте, че бях толкова груба с вас. Просто не разбрах…
И аз престанах да споря. Как да обясня това? Отново си представих как седя в тая четиридесет и втора година, как ми се иска да разбера кога нашите ще превземат Берлин и ще обесят Хитлер. Освен това да се сетя къде загубих купоните за хляб за месец октомври. И казах:
— Ще победим фашистите на 9 май 1945 година.
— Не може да бъде! Много дълго трябва да се чака.
— Слушай, Нина, и не ме прекъсвай. Знам по-добре. А Берлин ще превземем на втори май. Дори ще има такъв медал — „За превземането на Берлин“. А Хитлер ще се самоубие. Ще глътне отрова. Ще даде от нея и на Ева Браун. А после есесовците ще изнесат тялото му на двора на имперската канцелария, ще го залеят с бензин и ще го изгорят…
Не разказвах това на Нина. Разказвах го на себе си. И послушно повтарях фактите, ако Нина не вярваше или не разбираше веднага, връщах се, ако молеше да поясня нещо, и едва наново не изгубих доверието й, когато казах, че Сталин ще умре. Но после й върнах вярата, като й обясних за Юрий Гагарин и за Новия Арбат. Дори разсмях Нина, като й разправих, че жените ще носят клош панталони и съвсем къси поли. И даже си спомних кога нашите ще преминат границата на Прусия. Загубих чувството за реалност. Момиченцето Нина и момченцето Вадик седяха пред мен на дивана и слушаха. Само че бяха гладни като вълци. И работите на Вадик бяха дори по-зле от Нинините; изгубил е купоните си за хляб и двамата с майка му трябва до края на месеца да живеят с нейния работнически купон, защото Вадик пося купоните някъде из двора; и едва след петнайсет години изведнъж ще си спомни как с станало това и отново ще се измъчва, защото купоните можеха да се открият дори след седмица; ясно беше, че са паднали в избата, когато хвърли на решетката палтото си, канейки се да поиграе футбол. И чак когато Нина се умори да слуша това, което смяташе за хубава приказка, аз я попитах: