— Знаеш ли „Петровка“?
— Знам я — каза Нина. — А нея ще я преименуват ли?
— Не. Та там…
Разказах й как да влезе в двора под арката и че там в дъното му има изба, покрита с решетка. И ако е октомври четиридесет и втора година, средата на месеца, то почти сигурно е. че купоните си лежат в избата. Там на двора играхме футбол и аз ги загубих тези купони.
— Ужасно! — каза Нина. — Аз не бих го преживяла. Трябва веднага да ги намерите. Направете го.
Тя също беше навлязла в играта, а реалността бе изчезнала нейде и вече нито тя, нито аз разбирахме в коя година се намираме — бяхме извън времето, по-близо до нейната четиридесет и втора.
— Не мога да намеря купоните — казах. — Минаха много години. Но ако можеш, отбий се там, избата сигурно е отворена. В краен случай ще кажеш, че ти си изпуснала купоните.
И в този момент ни прекъснаха.
Нина изчезна. Нещо изпука в слушалката. Женски глас каза:
— 143-18-15 ли е? Търсят ви от Орджоникидзе.
— Имате грешка — отвърнах аз.
— Извинете — равнодушно каза женският глас.
Чуха се къси сигнали.
Веднага набрах Нининия номер. Трябваше да се извиня. Трябваше да се посмеем с момиченцето. Че то, общо взето, излезе една глупост…
— Да — каза Ниният глас. На другата Нина.
— Вие ли сте? — попитах аз.
— А, ти ли си, Вадим? Май не ти се спи?
— Извинявай — казах. — Трябва ми другата Нина.
— Какво?
Сложих слушалката и отново набрах номера.
— Да не си откачил? — попита Нина. — Пил ли си?
— Извинявай — казах аз и отново тряснах слушалката. Вече беше безполезно да звъня. Повикването от Орджоникидзе върна всичко на мястото му. А кой е истинският й телефон? Арбат — три, не, Арбат — едно — трийсет и две — трийсет… Не, четирийсет…
Голямата Нина ми се обади сама.
— Цяла вечер стоях у дома — даза тя. — Мислех, че ще позвъниш, ще обясниш защо се държа така вчера. Но ти явно съвсем си полудял.
— Сигурно — съгласих се. Не ми се искаше да й разказвам за дългите разговори с другата Нина.
— Каква друга Нина? — попита тя. — Образ ли е? Намекваш, че би желал да ме видиш друга?
— Лека нощ, Ниночка. Утре всичко ще ти обясня.
…Най-интересното е, че тая странна история имаше не по-малко странен край. На другата сутрин отидох при мама. Казах й, че ще подредя тавана. Три години й обещавах да го сторя, а сега виж ти — сам пристигнах. Знаех, че мама нищо не изхвърля. Все й се струва, че нещо може да потрябва. Около час и половина се рових из старите списания, учебници, пръснатите томове приложения към „Нива“. Книгите не бяха прашни, но миришеха на стар топъл прах. Най-сетне намерих телефонния указател от 1950 г. Беше набъбнал от пъхнатите в него бележки, от хартийките, с които сме отбелязвали страниците, ъглите му бяха оръфани и омърляни. Указателят ми беше толкова познат, че ми се струваше странно как съм могъл да го забравя — ако не беше разговорът с Нина, тъй и нямаше да се сетя за неговото съществуване. И ми стана малко срамно, като пред честно отслужил своето костюм, който дават на вехтошаря на сигурна смърт.
Известни са първите четири цифри. Г-1-32… Освен това знаех адреса — стига никой от нас да не се е преструвал, стига да не са се пошегували с мен — уличката „Сивцев Вражек“, номер 15/25. Нямах никакви шансове да открия тоя телефон. Измъкнах една табуретка от банята и се настаних в коридора с указателя. Мама не разбра нищо и само минавайки край мен, се усмихна и рече:
— Винаги тъй правиш. Уж захванеш да подреждаш книгите и още в първите десет минути си се зачел. И край на почистването.