— Да не би да става дума за… Денис Ливлин? — пита Лиси предпазливо.
— Аха. За същия.
— За Денис Ливлин, опозорения държавен секретар?! — зяпва я Лиси шокирано. — Който после цял живот се борил да изчисти опетненото си име и в крайна сметка свършил в клиника за душевно болни?
— Какво пък, да не е обиждал майка ми! — вирва брадичка Джемима. От джоба на халата й се разнася звън на часовник. — О, време е за педикюра ми!
Джемима се врътва и влиза в апартамента, а Лиси клати глава и настойчиво ми шепне:
— Тя е побъркана. Абсолютно откачена. Ема, да не си посмяла да измисляш разни работи за Джак Харпър.
— Няма, разбира се! — възкликвам възмутено. — Ти за каква ме имаш? Пък и все едно. Никога не бих могла да си отмъстя на Джак. По никакъв начин не бих могла да го нараня и унижа. Той няма никакви слаби места. Той е могъщ мултимилионер. А аз съм едно… най-обикновено… една… нищо и никаква… пълна нула!
XXI
На следващата сутрин се събуждам, обзета от панически ужас. Буквално ми прилошава от страх. Чувствам се точно като шестгодишно хлапе, което не иска да ходи на училище. Така де, шестгодишно хлапе с махмурлук.
— Не, не мога да отида на работа — заявявам на Лиси в осем и половина и се запъвам в коридора като магаре на мост. — Просто не мога да вляза в офиса и това е!
— Можеш! — окуражава ме тя, като закопчава копчетата на жакета ми. — Всичко ще е наред. Горе главата!
— Ами ако се държат ужасно с мен?
— Няма да се държат ужасно с теб. Та те са ти не само колеги, но и приятели. Пък и досега сигурно вече са забравили всичко.
След около половин час увещания най-сетне тръгвам. Чувствам се точно като куче, което е било изритано навън, когато слизам по стълбите и отварям входната врата. На прага се сблъсквам с някакъв униформен куриер — чете имената по звънците, прегърнал най-огромния букет цветя, който съм виждала през живота си.
— Извинете — обръща се към мен той. — Търся Ема Коригън.
— Аз съм — отговарям изненадано.
— Чудесно! — усмихва ми се куриерът и ми протяга бележник и химикалка. — Днес явно е щастливият ви ден. Подпишете ми се тук, моля…
Гледам изумено букета в ръцете му. Рози, фрезии, някакви огромни пурпурни цветя… и фантастични тъмночервени топчести неща… тъмнозелени стръкове плътни декоративни треви… и нежни бледозелени филизчета, приличащи на аспарагус…
Добре, може и да не ги знам как се казват всички тези цветя, но едно знам със сигурност: тези цветя са адски скъпи.
— Момент — обръщам се към куриера, преди да взема химикалката, която ми подава. — Искам да проверя от кого са.
Грабвам пъхнатата между цветята картичка, разгръщам и и плъзвам поглед по дългия текст, без да вниквам в съдържанието му, докато не стигам най-отдолу, до подписа.
Джак.
Отново се разтрепервам от обида. Какво? Той смята, че някакви глупави цветя могат да заличат всичко, което направи?
Нищо че букетът е огромен и адски луксозен.
— Не ги искам, благодаря — казвам на куриера и гордо вирвам брадичка.
— Не ги искате! — невярващо ме гледа той.
— Какво става тук? — чувам зад себе си гласът на Лиси, също тръгнала да излиза. В следващия миг забелязва букета и възкликва: — Господи, каква прелест! От Джак са, нали?
— Да, но не ги искам. Махнете ги оттук — казвам на куриера.
— Чакай! — виква Лиси. — Нека само ги помириша! — Сграбчва букета и завира лице в цветята. — Никога не съм виждала нещо по-красиво! Не би ли могла да… — поглежда ме умолително тя.
— Не, Лиси! Не мога да ги приема! Защото той ще си помисли, че съм му простила и всичко е наред.
— Май че си права — въздъхва Лиси, като докосва нежно с пръст кадифенорозовото листенце на една от розите. — Жалко, но наистина е по-добре да ги върнеш.
— Да ги върне ли?! — долита зад нас възмутеният глас на Джемима, която идва да види какво става. — В никакъв случай! Утре съм поканила гости на вечеря и тези цветя ще ми свършат чудесна работа. — Тя поглежда етикетчето и възкликва: — „Смит енд Фокс“! Боже мили! Ама ти знаеш ли колко струва този букет? Как така ще го връщаш?!
— Не ме интересува колко струва! — възкликвам разпалено. — Цветята са от Джак! Невъзможно е да ги приема!
— Защо да е невъзможно? — пита Джемима искрено учудена.
— Защото… защото, ако ги задържа, все едно му казвам „Прощавам ти.“
— Глупости! — срязва ме Джемима. — Ако ги задържиш, все едно му казваш „Ти означаваш толкова малко за мен, че дори не си давам труда да ти върна цветята.“