Всички замълчаваме за миг, обмисляйки този вариант.
— Сетих се! — извиква Лиси, грабва бележника на куриера и написва под името ми с големи печатни букви: „Без предразсъдъци.“
— Това пък какво означава? — питам аз.
— Това означава: „Никога няма да ти простя, задник такъв… но напук ще задържа цветята.“
— „И ще ти отмъстя“ — решително добавя Джемима.
Навън е една от онези удивително ясни и свежи утрини, които те изпълват с чувството, че Лондон е най-прекрасният град на света. Времето е толкова приятно, че докато вървя от метрото към офиса, настроението ми неминуемо се повдига.
Може пък Лиси да е права. Възможно е всички в службата вече да са забравили цялата тази история. Така де, няма какво да правя от мухата слон. Чудо голямо. Нищо чак пък толкова интересно не се е случило. Междувременно сигурно се е появил някакъв друг повод за клюки. И сега вече всички ще говорят за… футбол. Или за политика. Или за нещо друго. Именно.
Бутвам тежката остъклена врата и влизам във фоайето с високо вдигната глава и лек прилив на оптимизъм.
— …смята, че прашките убиват! — на секундата чувам да отеква в другия край на фоайето.
Поглеждам натам и виждам пред асансьорите един тип от счетоводството да разговаря с някаква жена с окачен на ревера пропуск за посетител.
— …през цялото време е правила секс с Джак Харпър, така ли? — долита глас над мен.
Вдигам поглед и виждам група момичета от администрацията да се качват по стълбите.
— Единствено за Конър ми е жал — отговаря едно от тях. — Горкият мъж…
— …преструвала се, че обича джаз — казва някой на излизане от асансьора. — Питам се кой нормален човек би правил подобно нещо?
Добре де! Ясно… не са забравили.
Целият ми плах сутрешен оптимизъм се изпарява и за секунда обмислям възможността да избягам и да прекарам остатъка от живота си под одеялото.
Но не мога да го направя, нали така?
Като начало, сигурно бих умряла от скука след около седмица примерно.
Пък и… трябва да ги погледна с гордо вдигната глава, нали? Трябва да го направя!
Поемам си дълбоко дъх, стисвам юмруци, бавно се качвам по стълбите и тръгвам по коридора към отдела по маркетинг. Хората, с които се разминавам, или ме зяпат с нагло любопитство, или се преструват, че не ме гледат. Поне пет разговора прекъсват рязко при появата ми.
Стигам вратата към отдела, стисвам зъби и влизам с възможно най-безгрижен израз.
— Добър ден на всички — подхвърлям, като събличам жакета си и го премятам на облегалката на стола зад бюрото ми.
— Ема! — възкликва Артемис саркастично, с тон на престорено удоволствие, че ме вижда. — Ти се появи! Не може да бъде!
— Добро утро, Ема — излиза от офиса си Пол и ме поглежда изпитателно. — Добре ли си?
— Чудесно, благодаря.
— На твое разположение съм, ако… искаш да поговорим… за каквото и да било — казва Пол и за моя изненада изглежда искрено загрижен.
Хубава работа! Да не би да си въобразява, че ще взема да му плача на рамото „Джак Харпър ме използва“?
Бих направила подобно нещо само ако съм наистина, има наистина отчаяна.
— Благодаря, но… — Усещам, че се изчервявам. — Не, добре съм.
— Радвам се — казва Пол, замълчава за миг, а после продължава с по-делови тон: — Предполагам, че вчера изчезна така внезапно, защото си решила да поработиш на спокойствие вкъщи по проектите, които са ти възложени, нали?
— Ъъъ… да — измънквам, като се прокашлям неловко. — Точно така.
— Несъмнено си отхвърлила купища неотложни задачи, нали?
— Ъъъ… да… купища.
— Отлично. Така и предполагах. Продължавай сега работата си. Всички останали също. — Пол оглежда заплашително колегите ми и добавя: — И помнете какво ви казах!
— Да, разбира се — на секундата отговаря Артемис. — Помним, естествено!
Пол изчезва отново в офиса си, а аз пускам компютъра си и забивам неотклонно поглед в екрана му, докато го чакам да загрее. Всичко ще е наред. Само трябва да се съсредоточа в работата си, изцяло да…
Изведнъж дочувам някой да си тананика доста високо нещо… нещо познато… Това са…
„Карпънтърс.“
В следващия момент се присъединяват и други гласове.
— „Близо до теееб…“ — ехти нестроен хор.
— Добре ли си, Ема? — пита Ник, когато ме вижда да ги поглеждам подозрително. — Искаш ли носна кърпичка?
— „Близо до теееб…“ — подемат всички в унисон и чувам да се разнасят приглушени смехове.
С възможно най-голямо самообладание кликвам да отворя пощенската си кутия и се опулвам шокирано срещу екрана. Обикновено получавам най-много до десет имейла на ден, ако изобщо получавам нещо. Днес имам деветдесет и пет.