Татко: Държа да поговорим колкото се може по-скоро…
Мойра: Знам къде продават наистина удобни прашки…
Шарън: Добре де, и откога имаш връзка с него?!!
Фиона: Знам една диета, която…
Преглеждам бързо списъка и изведнъж сърцето ме прерязва.
Имам три имейла от Джак. Какво да правя? Дали да ги прочета?
Нерешително местя мишката насам-натам. Добре де, може би заслужава поне да му дам шанс да обясни…
— О, Ема! — подхвърля Артемис най-невинно, като приближава към бюрото ми с найлонова торбичка в ръка. — Нося ти една жилетчица… Мисля, че ще ти хареса. На мен ми е малка, а е много хубава… Сигурно ще ти стане, защото… — Млъква за секунда, поглежда към Каролин и довършва: — …е осми номер.
Двете избухват в истеричен кикот.
— О, Ема, исках да ти кажа… — примъква се към бюрото ми и Ник. — Видя ли новата секретарка в администрацията? Страхотна е, нали? — пита той и ми намига, а когато вижда, че го гледам тъпо, добавя: — Има страхотна моряшка подстрижка, носи гащиризон и…
— Млъквай! — крясвам му изведнъж и усещам, че се изчервявам. — Не съм… Аз не съм… Оставете ме на мира! Всички!
С разтреперана от гняв ръка кликвам с мишката и изтривам един след друг и трите имейла от Джак. Не, нищо не заслужава! Никакъв шанс! Нищо!
Скачам и се втурвам навън от офиса. Влетявам в дамската тоалетна, трясвам вратата зад гърба си и опирам пламналото си чело в огледалото. В гърдите ми кипи омраза към Джак Харпър. Има ли той представа на какво съм подложена? Дава ли си изобщо сметка какво ми причини?
— Ема! — разнася се глас зад гърба ми.
Стреснато вдигам глава. Не съм чула кога Кейти е влязла след мен. Виждам лицето й до моето в огледалото. Гледа ме втренчено… Точно както във „Фатално привличане“.
— Значи не харесваш плетива на една кука, а? — подхвърля Кейти със странен глас.
О, Господи! О, Боже! Какво направих?! Отприщила съм лудостта в Кейти и сега тя сигурно… сигурно ще ме прободе с куки за плетене! Какво… какво да кажа? Как да се спася?!?
— Кейти, чуй ме, моля те! — започвам с бясно биещо от ужас сърце. — Не исках да ка…
— Мълчи, Ема! — мрачно вдига тя ръка. — Няма смисъл. И двете знаем каква е истината.
— Не, не! Станала е грешка. Той… той не ме е разбрал правилно! Аз…
— Вчера бях ужасно ядосана — прекъсва ме Кейти с налудничава усмивка. — Но след работа си отидох вкъщи и се обадих на мама. И знаеш ли какво ми каза тя?
— Какво? — питам, като трескаво обмислям възможностите за спасение.
— Каза ми, че… че и тя ненавижда плетивата на една кука.
— Какво? — обръщам се към Кейти и я зяпвам изумено.
— И че баба също ги ненавижда — добавя тя с пламнало лице, усмихва ми се смутено и изведнъж си е пак старата Кейти, която познавам и обичам. — Никой, абсолютно никой не ги харесвал. Години наред само се престрували, за да не…
— О, Господи, Кейти, съжалявам! — прегръщам я аз, изпълнена с угризения. — Извинявай! Аз само… просто… не исках да те обидя.
— Да, знам, че си го правила от добро сърце. Но трябваше да ми кажеш, Ема! Защото… сега се чувствам като пълна глупачка!
— Ами значи ставаме две пълни глупачки — усмихвам се мрачно аз.
— О, Ема! Кажи… добре ли си? — съчувствено пита Кейти.
Да бе, да, добре съм. Само дето се крия в тоалетната, за да не ми се налага да гледам колегите си.
— Как бих могла да съм добре, Кейти? — възкликвам отчаяно аз. — Вчера на всеослушание по телевизията бяха разгласени всичките ми най-съкровени, всичките ми най-интимни тайни! Но пък, от друга страна… — разпервам ръце примирено, — оттук насетне едва ли би могло да ми се случи нещо по-ужасно, така че…
— А, ето я! — влетява в тоалетната Каролин. — Ема, майка ти и баща ти са дошли да те видят!
О, не! Не мога да го повярвам! Просто не мога да повярвам на очите си!
Мама и татко наистина стоят до бюрото ми. Той — облечен в официален сив костюм, а тя — издокарана с тъмносиня пола и бяло сако. И някак едновременно държат голям букет цветя. А всички в офиса са обърнали глави и ги зяпат, сякаш са някакви редки изкопаеми.
О, сега пък всички се извъртат и ме зяпват мен.
— Здравей, мамо. Здрасти, татко! — измънквам с дрезгав от притеснение глас.
Какво правят тук, за Бога?!?
— Ема! — възкликва приветствено татко, като се опитва да имитира обичайния си ведър тон. — С майка ти решихме… да отскочим да те видим.
— Аха — кимвам замаяно.
Да бе, да, като че това е нещо съвършено естествено. Особено пък като се има предвид, че живеят на триста километра оттук!
— Теб и… Това са твоите приятели, нали? — усмихва се мама към хората в офиса.