— И ние… — започва татко. — Така да се каже, ние и двамата… майка ти и аз… — Той млъква и смутено се прокашля няколко пъти. — Ние винаги… и винаги ще… и двамата…
Татко отново млъква, като диша тежко. Почти не смея да ги погледна.
— Това, което се опитвам да ти кажа, Ема… — заговорва той отново, — …ти сигурно го знаеш… и ние всички го знаем… а именно…
Отново млъква и започва да бърше със салфетката си избилата на челото му пот.
— Става дума за това, че… че…
— О, просто кажи на дъщеря си, че я обичаш, Браян! — извиква мама. — Кажи й го поне веднъж в живота си!
— Аз… обичам те, Ема! — изрича татко дрезгаво. — О, Господи! Обичам те! — повтаря той и разтрива силно с пръсти очите си.
— И аз те обичам, татко! — казвам със свито от вълнение гърло. - И теб, мамо.
— Ето, виждате ли! — възкликва мама със сълзи в очите. — Знаех си, че трябва да дойдем!
Тя сграбчва ръката ми, аз стисвам ръката на татко и за момент тримата замръзваме в нещо като групова прегръдка.
— Ами да!… Всички ние сме свещени брънки от вечния кръговрат на живота! — изтърсвам, обзета от прилив на емоция.
— Какво? — поглеждат ме неразбиращо родителите ми.
— Ъъъ… както и да е. Няма значение.
Освобождавам ръцете си от техните, отпивам глътка капучино и хвърлям разсеян поглед наоколо.
И сърцето ми буквално спира.
На входа на кафенето стои Джак.
XXII
В следващата секунда сърцето ми забива бясно. Гледам го през стъклото на вратата. Гледам го как протяга ръка, отваря и влиза в кафенето.
Докато приближава към нашата маса, цялата се разтрепервам от обзелите ме силни емоции. Ето, това е мъжът, в когото бях влюбена. Това е мъжът, който ме използва и предаде. Усещам в мен отново да се надигат с пълна сила болката, обидата и чувството за унижение. Струва ми се, че пак ще се срина под техния напор.
Не, няма да го позволя! Ще бъда силна и горда!
— Не му обръщайте внимание! — прошепвам на мама и татко.
— На кого? — пита татко и се извръща на стола си. — О!
— Ема, искам да поговорим — казва Джак с умолителен израз на лицето.
— Е, аз пък не желая да говоря с теб.
— Извинете ме, че ви прекъсвам — поглежда Джак към мама и татко. — Ще ви отнема Ема само за няколко минути.
— Никъде не отивам! — възкликвам ядосано.
— Моля те, Ема! — Джак сяда на съседната маса, като обръща стола си към мен. — Искам да ти обясня. И да ти се извиня.
— Не съществува обяснение, което би те извинило — срязвам го аз, а после се обръщам и с едва сдържана ярост нареждам на мама и татко: — Все едно го няма. Хайде да си продължим разговора.
Настъпва тягостно мълчание. Мама и татко се споглеждат. Забелязвам, че мама му прави някакви знаци, но рязко спира, когато ме вижда, че я гледам, и припряно отпива от кафето си.
— Добре де! Хайде да си говорим за… нещо — възкликвам отчаяно. — И така, мамо…
— Да? — поглежда ме тя очаквателно.
На мен обаче главата ми е празна. Изобщо не се сещам какво да кажа. В състояние съм да мисля единствено за това, че Джак е на една ръка разстояние от мен.
— Как върви голфът? — питам най-сетне.
— О! Ами… ъъъ… добре, благодаря — измънква мама и хвърля крадешком поглед към Джак.
— Не го гледай! — изсъсквам й аз. — Ами при теб, татко? — продължавам с неестествено висок глас. — Как е голфът?
— О! Ами… ъъъ… също добре, благодаря — отговаря татко сковано.
— Къде играете? — пита Джак учтиво.
— Ти не участваш в разговора! — сопвам му се аз, като яростно се врътвам на стола си.
Ново тягостно мълчание.
— О, Боже! — изведнъж възкликва театрално мама. — Закъсняваме! Закъсняваме за… за… скулптурната изложба!
Какво? Какво!
— Радвам се, че се видяхме, Ема… — припряно продължава мама.
— Не, не може да си тръгнете! — прекъсвам я аз, обзета от паника.
Но двамата вече са станали. Татко оставя на масата двадесет долара, а мама бързо си облича жакета.
— Просто го изслушай! — прошепва ми тя, докато ме целува за довиждане.
— До скоро, Ема! — притеснено ме потупва татко по ръката. И само след миг двамата са вече на улицата.
Не! Умът ми не го побира! Как могат да постъпят така с мен!
— Чуй ме, Ема… — започва Джак, но аз решително извъртам стола си така, че да не го виждам.
— Ема, моля те! — придърпва и той стола си.
Извъртам се още по-решително и сега вече съм обърната право към стената. Точно така!
Хм… единственият проблем е, че не мога да стигна до капучиното си.
— Заповядай.
Обръщам леко глава и виждам, че Джак е преместил стола си точно до моя и ми подава чашата.
— Остави ме на мира! — виквам ядосано и скачам на крака. — Няма какво да говорим. Абсолютно нищо!