Грабвам чантата си и с препъване изтичвам навън. Тръгвам по оживената улица. След миг усещам една ръка на рамото си.
— Можем поне да обсъдим… — чувам гласа на Джак.
— Какво да обсъждаме? — обръщам се и го поглеждам, обзета от ярост. — Как си ме използвал ли? Или как ме предаде?
— Добре де, Ема! Съзнавам, че те поставих в неудобно положение. Но… какво пък толкова?
— Какво пък толкова ли? — извиквам изумено. — Появи се в живота ми. Замая ме с разни романтични жестове. Накара ме да се влю… — Рязко спирам насред думата, като едва си поемам дъх от възмущение и мъка. — Каза, че си запленен от мен. Накара ме да… да си мисля за теб… и да ти вярвам за всичко! — Гласът ми се разтреперва издайнически. — Вярвах ти, Джак. А ти през цялото време си имал едно на ум. Мислел си само за своето идиотско маркетингово проучване. През цялото време си ме… използвал!
Джак ме гледа мълчаливо.
— Не! Не е така! — казва най-сетне той, като посяга и хваща ръката ми. — Чакай малко! Грешиш! Изобщо не съм имал за цел да те използвам!
— Имал си! — яростно дръпвам ръката си аз. — Разбира се, че си имал! Да не би да отречеш, че по време на интервюто говореше за мен?! — Усещам отново да ме залива вълна на смазващо унижение. — За мен си мислел! Това бях аз! До най-малката подробност!
— О, да! Разбирам! — плясва се Джак по челото. — Добре. Чуй ме, Ема! Не отричам, че съм мислел за теб. Не отричам, че съм говорил за теб… Но това не означава, че… — Той се обръща и ме поглежда право в очите. — През цялото време мисля за теб. Това е истината. Непрекъснато мисля за теб.
Сега е моментът да се обърна и да побягна, а той да се втурне след мен… Но не помръдвам. Искам да побягна, но… искам да чуя и какво още ще ми каже.
— Ема, когато двамата с Пийт основахме „Пантера Корпорейшън“… знаеш ли как работехме? — Джак е впил неотклонно поглед в очите ми. — Знаеш ли как вземахме решенията си какво да правим?
Свивам леко рамене.
— Следвахме инстинкта си. Непрекъснато се питахме един друг какво ние самите харесваме, какво ние бихме купили, какво ние искаме. — Поколебава се за миг, после тръсва глава и продължава: — През последните две седмици изцяло съм погълнат от идеята за тази нова линия продукти за жени. И забелязах, че непрекъснато се питам… Ема би ли харесала това? Ема би ли пила такава напитка? Ема би ли си купила едно или друго? — Затваря за миг очи, после отново впива поглед в моите. — Да, признавам, ти си непрекъснато в мислите ми. И мисълта за теб подхранва идеите ми за работа. Виж, Ема, при мен личният живот и бизнесът винаги са били неразривно свързани. Просто така съм устроен. Но това съвсем не означава, че… — Отново се поколебава за миг. — Това не значи, че нещата между нас не са били… не са… истински.
Джак си поема дълбоко дъх и пъхва ръце в джобовете си.
— Ема, нито за миг не съм те лъгал. Бях запленен от теб в мига, в който ме заговори в самолета. В мига, в който ме погледна и каза „Дори не знам дали имам G-точка!“. И изобщо не съм мислел за бизнес тогава. Бях запленен от теб, Ема. От всичко в теб… до най-мъничката подробност. — По лицето му пробягва лека усмивка, когато продължава: — От това как сутрин изчиташ десетки хороскопи и си избираш да вярваш на този, който ти харесва най-много. И от писмото, което написа от името на Ърнест Р. Леополд. И от забодения на стената режим за тренировки. И от всичко. От всичко, Ема!
Гледа ме настойчиво в очите. Усещам гърлото ми да се свива. Всичко в главата ми се обърква. И усещам как за миг омеквам. Но само за миг.
— Всичко това е много хубаво — казвам с разтреперан глас. — Но ти ме посрами пред всички. Ти ме унижи, Джак!
Обръщам се и тръгвам да пресичам улицата.
Джак тръгва след мен.
— Нямах намерение да ги говоря всички тези неща. Изобщо нямах намерение да казвам каквото ида било. Повярвай ми, Ема! Съжалявам за това толкова, колкото и ти. В мига, в който дойдох на себе си и осъзнах какво съм казал… помолих ги да отрежат тази част от интервюто. И те ми обещаха, но… не го направиха… — Той поклаща озадачено глава. — Не знам как стана, Ема. Бях като… Неволно се… увлякох.
— Увлякъл си се, така ли? — Отново усещам да ме обзема ярост. Спирам и го поглеждам в лицето. — Ти съсипа живота ми, Джак!
Той ме поглежда изпитателно.
— Съсипал съм ти живота ли? Толкова ли е ужасно хората да знаят истината за теб?
— Ъъъ… ами… — Въпросът ме изненадва и за момент не знам какво да му отговоря. Но бързо идвам на себе си. — Дори не можеш да си представиш какво ми е на мен! Всички ми се смеят. Всички ми се подиграват. Целият офис. Артемис ме заяжда…