— Ще я уволня — заявява Джак твърдо.
Това ме хвърля в такъв шок, че неволно се изкикотвам, веднага се правя, че съм се закашляла.
— И Ник също ме заяжда…
— И него ще го уволня. — Джак се замисля за момент и добавя: — Какво ще кажеш за следното: ще уволня всеки, който те заяжда.
Този път не издържам и се разсмивам с глас.
— Няма да ти остане нито един служител.
— Нека! Така ми се пада! Това ще ми е за урок! Да се науча да мисля, преди да говоря. И да бъда по-тактичен.
За момент двамата стоим, загледани в очите си, под ярката слънчева светлина. Сърцето ми бие учестено. И аз самата не знам какво да мисля.
— Ема, хайде да се сдобрим — казва най-сетне Джак. — Искаш ли да отидем да обядваме? Или да пийнем по нещо? Или… да хапнем сладолед? — добавя той с лека усмивка.
Не отвръщам на усмивката му. Прекалено много съм объркана, за да се усмихвам. Усещам се някак раздвоена. Част от мен иска да му повярва. И да му прости. Но пък, от друга страна… имам чувството, че не всичко е наред. Знам, че има нещо, което… Изведнъж една мисъл изкристализира в ума ми.
— Джак… защо си бил в Шотландия? Онзи път, когато се запознахме?
Изразът на лицето му изведнъж се променя. Джак поглежда встрани.
— Ема, боя се, че това е нещо, което не мога да ти кажа.
— Защо? — питам, като се опитвам да звуча ведро.
— Защото… много е сложно.
— Добре. — Замислям се за миг. — Ами къде ходи онази нощ със Свен? Когато прекъсна срещата ни?
Джак въздъхва.
— Ема…
— Ами вечерта на първата ни среща… За какво бяха всички онези телефонни разговори?
Този път Джак дори не си дава труда да отвори уста.
— Разбирам. — Отмятам коса назад, като се старая да запазя самообладание. — Джак, хрумвало ли ти е някога, че за цялото това време, откакто се познаваме, ти не си ми споделил почти нищо за себе си?
— Ами… явно съм много сдържан човек — отговаря Джак. — Защо питаш? Това едва ли има кой знае какво значение.
— За мен има, и то голямо. Аз ти споделих всичко за себе си. Както ти самият каза… моите мисли, страхове и тревоги… всичко. А ти не си ми споделял нищо за теб.
— О, Ема, това не е вярно! Преувеличаваш.
— Ти знаеш всичките ми тайни, абсолютно всичките! А аз не знам нито една твоя тайна!
Джак въздъхва.
— Виж, Ема, цялото ми уважение към твоите тайни, но, мисля, че има известна разлика…
— Какво? — поглеждам го шокирано. — Защо… защо да има разлика?
— Искам да ме разбереш правилно, Ема. В живота ми има неща, които са твърде деликатни… сложни… от голямо значение.
— А моите не са, така ли? — извиквам възмутено. — Смяташ, че моите тайни са по-незначителни от твоите, така ли? Поради което не би трябвало да съм чак пък толкова наранена от това, че си ги разгласил по телевизията, така ли? — Цялата треперя от ярост и разочарование. — Ами да, прав си, предполагам, защото ти си толкова голям и значим човек, а аз съм само едно… Как ме нарече, Джак? — Очите ми се наливат със сълзи. — Едно най-обикновено, съвсем незабележително момиче. Така ли беше?
Джак се смръщва и разбирам, че съм го засегнала. Затваря очи и дълго мълчи.
— Нямах намерение да използвам точно тези думи — казва най-сетне той, като разтърква челото си. — В мига, в който ги казах, ми се прииска да си ги взема обратно. Опитвах се… исках да събудя една много по-различна представа… от тази, която… — Отново ме поглежда в очите. — Ема, знаеш, че не съм имал намерение да…
— Пак ще те попитам, Джак — прекъсвам го с разтуптяно сърце. — Защо беше в Шотландия?
Настава мълчание. Срещам погледа на Джак и по очите му познавам, че няма да ми каже. Знае колко е важно това за мен и въпреки всичко няма да ми каже.
— Ами хубаво — подхвърлям с разтреперан глас. — Чудесно. Ясно е, че съм по-незначителна от теб. Но знаеш ли какво, Джак? Това между нас не е истинска връзка. Истинската връзка се основава на равенството. И на доверието. — Преглъщам заседналата буца в гърлото ми. — Така че защо не си намериш някоя жена на твоето ниво на значимост, с която да си споделяш безценните тайни? Защото очевидно аз съм недостойна за това.
Рязко се врътвам, преди той да е успял да каже каквото и да било, и бързо се отдалечавам по улицата. Усещам до бузите ми да се стичат две едри сълзи.
Прибирам се вкъщи доста по-късно, но все още цялата настръхнала от скарването си с Джак. Имам адско главоболие и съм на границата да заплача с глас.
Отварям вратата на апартамента и сварвам Лиси и Джемима да водят поредния си яростен спор относно правата на животните.
— Лисиците обожават да ги правят на палта! — заявява Джемима, когато влизам в хола. Млъква, поглежда ме и възкликва: — Ема! Добре ли си?