С тези думи Джемима изхвърча ядосано от стаята. Гледам след нея с чувство на неудобство и притеснение.
— Това момиче е пълен психопат — подхвърля Лиси и се настанява на един стол. — Защо ли изобщо я приехме да живее с нас? — свива рамене тя и отпива замислено от чая си. — А, сетих се защо! Баща й ни плати предварително наема за цяла година! — Лиси забелязва израза на лицето ми и пита разтревожено: — Добре ли си?
— Нали не мислиш, че наистина ще направи нещо на Джак? — поглеждам я ужасено.
— Не, разбира се — възкликва Лиси успокоително. — Сигурно ще се види с някой от нейните баровци и ще забрави за цялата тази работа.
— Не че това ми пука! — тръсвам глава аз. — Изобщо не ми пука за Джак Харпър!
Лиси ми се усмихва съчувствено.
На хората в службата вече им е омръзнало да се занимават с мен, така че денят ми минава относително спокойно. По едно време Пол излиза от офиса си с дипломатическо куфарче и списание в ръка.
— Готова ли си да тръгваме за съвещанието? — подхвърля той на Артемис и без да дочака отговор, се обръща навъсено към Ник. — Преди да изляза, Ник, би ли ми казал, по дяволите, откъде накъде ти хрумна да пускаш реклама с купон за шоколадовите блокчета на „Пантера“ в… „Месечник за боулинг“? — пита той, като поглежда корицата на списанието в ръката си. — Предполагам, че си ти, защото блокчетата са твой продукт, нали?
Сърцето ми прескача уплашено. Вдигам глава. Мамка му! Два пъти мамка му! Не мислех, че Пол изобщо ще забележи.
Ник ми хвърля мръснишки поглед и прави агонизираща физиономия.
— Ами, Пол… — започва да мънка той с мазен глас, — …да, по принцип блокчетата са мой продукт. Но стана така, че…
О, Господи! Не, не мога да позволя той да си го отнесе заради мен, нали така?
— Пол — обаждам се с разтреперан глас, като лекичко вдигам ръка като хлапе в детски дом. — Всъщност, това беше…
— Защото трябва да призная — ухилва се Пол на Ник, — че идеята ти е била гениална! Току-що получих данните от продажбите. Направо са фантастични, особено като се има предвид, че се готвехме да изтеглим продукта от производство!
Зяпвам го удивено. Рекламата е била ефективна? Моята реклама с купона е била ефективна?
— Така ли? — възкликва Ник изненадано, но в следващия миг се прави, че е очаквал подобни резултати. — Искам да кажа… чудесно!
— Какво, по дяволите, те подтикна да рекламираш продукт за тийнейджъри в списание с възрастна читателска публика, да не кажа направо старци?
— Ами… — започва Ник, като подръпва маншетите си и старателно отбягва да гледа в моята посока, — това донякъде си беше чист хазарт. Но определено имах чувството, че е време да… по-летим на воля… да поекспериментираме в една нова демографска среда…
Чакай, чакай малко! Какво казва той?
— Е, резултатите са повече от добри — Пол поглежда одобрително Ник. — А най-интересното е, че съвпадат със заключенията от едно скандинавско маркетингово проучване, които току-що получихме. Мини при мен, като се върна, да поговорим по въпроса…
— Да, разбира се! — отговаря Ник с доволна усмивка.
Не! Как може да постъпва така с мен! Ама че задник!
— Чакайте малко! — за свое собствено учудване изведнъж скачам на крака и извиквам възмутено. — Чакайте малко! Това беше моя идея!
— Какво? — смръщва вежди Пол.
— Обявата в „Месечник за боулинг“ беше моя идея. Нали така, Ник? — поглеждам го право в очите аз.
— Може и да сме го обсъждали някога — смънква той, без да ме поглежда в лицето. — Не си спомням точно. Но, Ема, крайно време е да научиш, че в сърцевината на маркетинга е екипната работа…
— Не ми говори снизходително, Ник. Това не беше никаква екипна работа. Идеята си беше изцяло моя, от началото до края! Пуснах рекламата заради дядо!
Мамка му! Нямах намерение да го казвам, ама ми се изплъзна от устата. Но и тъй, и тъй съм започнала, давай поне да довърша.
— Ъъъ… нали казахте, че ще спрете от производство шоколадовите блокчета „Пантера“… и си помислих да спестя малко пари на дядо и приятелите му, като същевременно им дам възможност да се запасят. На онова съвещание се опитах да ти кажа, че дядо и приятелите му обожават блокчетата „Пантера“! Ако ме питате мен, трябва да насочим рекламите си към тях, а не към хлапетиите.
Настава гробно мълчание. Пол ме гледа удивено.
— Знаеш ли, в Скандинавия са стигнали до същото заключение — най-сетне казва той.
— О! — свивам рамене. — Ами… ъъъ… хубаво тогава.
— Добре, а знаеш ли защо хората от това поколение харесват толкова много блокчетата „Пантера“, Ема? — пита Пол искрено заинтригуван.
— Знам, разбира се.