— Тя се казва Алис — усмихва се Джак нежно. — И е на четири годинки.
Това е то! Знаех си аз! Знаех си! Това е тайната му! Джак има съпруга и дете!
— Ти… имаш… дете, така ли? — питам с пресъхнало гърло.
— Не. Нямам дете. — Няколко мига Джак остава забил поглед в земята, после тръсва глава и ме поглежда в очите. — Пийт има дете. Дъщеря. Алис е дете на Пийт Лейдлър.
— Но… но… — мънкам объркано — …не знаех, че Пийт Лейдлър има дете.
— Никой не знае — отправя ми дълъг поглед Джак. — Това е тайната.
Е, това се разминава напълно… тотално… абсолютно… с всичките ми очаквания.
Дете. Тайно дете на Пийт Лейдлър.
— Добре де, но… как така никой не знае за нея? — питам глупаво. — Няма начин да не са я виждали, нали така?
— Пийт беше изключителна личност — въздъхва Джак. — Но беше абсолютно неспособен да поддържа предани, стабилни интимни връзки. По времето, когато Мери, майката на Алис, разбрала, че е бременна, те вече били разделени. А Мери е изключително самостоятелна и горда жена. Решила да роди детето и да го отгледа сама. Пийт я подпомагал финансово, но… изобщо не се интересувал от детето. На никого не беше казал, че е баща.
— Дори на теб ли? — поглеждам го изумено. — И на теб ли не ти беше казал, че има дете?
— Да. Дори на мен. Узнах чак след смъртта му. — При тези думи лицето на Джак потъмнява. — Обичах Пийт. Но това е нещо, което ми е трудно да… да му простя. И така, няколко месеца след смъртта му Мери се появи с детето. Можеш да си представиш какъв шок беше това за всички нас. Дори шок е меко казано. Но Мери настояваше никой да не знае. Искаше да отгледа Алис като обикновено, нормално дете, а не като незаконна дъщеря на Пийт Лейдлър. И не като наследница на огромно състояние.
Какво? Едно четиригодишно момиченце наследява частта на Пийт Лейдлър от „Пантера Корпорейшън“?!? Боже Господи!
— Значи тя… наследява всичко, така ли? — питам колебливо.
— Не, не всичко. Но доста голяма част. Семейството на Пийт беше много великодушно и щедро. Ето защо Мери се старае да държи детето встрани от общественото внимание. — Джак разперва леко ръце. — Знам, че не можем да я крием до безкрай. И че рано или късно всичко ще излезе на бял свят. Но когато вестникарите разберат за нея… ще настане истински ад. Алис ще се окаже изведнъж на върха на богатите наследници… Другите деца ще й вгорчат живота… вече няма да може да живее нормално. Някои такива деца успяват да се справят… Но Алис… Алис страда от астма и изобщо е много крехко дете… и физически, и психически.
След кратко мълчание Джак продължава:
— Знам, че прекалявам в опитите си да закрилям това дете. Дори Мери ми казва, че прекалявам. Но… Алис ми е много скъпа. Тя е… всичко, което ни е останало от Пийт.
Поглеждам го, изведнъж силно разчувствана.
— Значи за това са били онези телефонни разговори, така ли? — питам колебливо.
Джак въздъхва.
— Да. Няколко дни по-рано Мери и Алис бяха преживели автомобилна катастрофа. Нищо сериозно. Но… това ни беше чувствително място… след смъртта на Пийт. Искахме да сме сигурни, че всичко с тях е наред.
— Ясно — усмихвам му се леко. — Наистина разбирам.
Настава кратко мълчание. Трескаво се опитвам да осмисля чутото.
— Но пък има нещо друго, което не разбирам — казвам най-сетне. — Защо ме накара да обещая да пазя в тайна това, че си бил в Шотландия? Сигурна съм, че и без това никой нямаше да узнае.
— Поради собствената ми глупост — с яд на себе си казва Джак, като свива рамене. — Казах на някои хора, че същия ден отивам до Париж. Един вид като допълнителна предпазна мярка. Пътувах под друго име. И си мислех, че никой няма да узнае. А после какво? Влизам в офиса и… ти си там.
— Аха… Ясно — измърморвам, като поглеждам встрани.
— Не исках неволно да изтърсиш, че съм бил в Шотландия, а не в Париж, което вероятно щеше да отприщи лавина от интриги. — Джак поклаща глава в недоумение. — Не можеш да си представиш какви глупости са способни да измислят хората, когато нямат какво да правят. Какво ли не съм чувал за себе си! Че планирам да продам компанията… че съм хомосексуалист… че съм член на мафията…
— Ъъъ… наистина ли? — приглаждам нервно косата си. — Ама че глупави хора!
— Ема, извинявай, че не го споделих по-рано с теб — казва Джак тихо. — Съзнавам, че това те е обидило и че си се почувствала изолирана. Но… сама виждаш, че не е нещо, което може да бъде споделяно с лекота.
— Да, разбирам — отговарям веднага. — Естествено, че не би могъл да го споделиш с лекота. Глупаво беше от моя страна да се сърдя.
Трябваше, трябваше да се досетя, че действително става дума за нещо важно. И че не ме лъже, когато казва, че въпросът е деликатен и сложен.