— Само няколко души знаят за това — сериозно ме поглежда в очите Джак. — Само няколко много специални и достойни за доверие хора.
Има нещо в погледа му, което кара кръвта ми да закипи. Усещам, че се изчервявам. Времето сякаш спира за нас.
— Ще влизате ли? — изведнъж ни стряска ведър женски глас. Оглеждаме се замаяно и виждаме към нас да приближава някаква жена. — Представлението всеки момент ще започне.
— Трябва да влизам вече. Дошла съм да видя как танцува Лиси — казвам аз.
— Ами… добре — усмихва се Джак. После отново ме поглежда сериозно. — Ема, исках само да знаеш колко много съжалявам за станалото. Съзнавам колко тежко ти е било тези няколко дни. До този момент ти беше образец на дискретността, а аз… Исках отново да ти се извиня.
— О! Няма… няма проблем.
Джак се обръща и си тръгва, а аз оставам загледана след него.
О, Господи! Специално е дошъл, за да ми сподели тайната си!
Не е бил длъжен, нали така? Искал е да я сподели с мен!
— Чакай! — изведнъж виквам след него и Джак веднага спира и се обръща. — Защо не влезеш и ти с мен?
И буквално се разтапям от удоволствие, когато виждам радостната усмивка по лицето му.
Тръгваме през двора към входа на залата. Най-сетне насъбирам кураж да заговоря:
— Джак, и аз също искам да ти кажа нещо. Нали помниш, че онзи ден те обвиних, че си съсипал живота ми?
— Да, помня — поглежда ме Джак изпитателно.
— Е, може би не е съвсем вярно. Всъщност… изобщо не е вярно. — Поглеждам го откровено в очите и добавям: — Не си съсипал живота ми, Джак.
— Наистина ли? Значи ще ми дадеш втори шанс, така ли?
— Не!
— Това ли е окончателният ти отговор, Ема? — пита той и ме гледа толкова настойчиво, че в сърцето ми се поражда крехка надежда.
Известно време и двамата мълчим.
Изведнъж погледът на Джак попада върху китката на ръката ми. Той се вглежда заинтригувано и прочита на глас:
— „Забравила съм за Джак!“
Мамка му! Изчервявам се като домат.
Никога, никога вече няма да пиша каквото и да било върху ръката си. Никога!
— Това е просто… — започвам да мънкам и точно в този момент мобилният ми телефон иззвънява.
Слава Богу! Който и да ми се обажда — обичам го! Завинаги го обичам!
Припряно включвам бутона за разговор.
— Ема! — долита до слуха ми пронизителният глас на Джемима. — Ей Богу, ще ме обичаш завинаги, така да знаеш!
— Какво? — поглеждам изумено телефона.
— Всичко уредих вместо теб! — заявява триумфално тя. — Върхът съм! Не знам какво би правила без мен!
— Какво! — Усещам да ме обзема тревога. — За какво говориш, Джемима?
— За това как ще си отмъстиш на Джак Харпър, глупчо! Докато ти седеше и хленчеше пасивно, аз поех нещата в свои ръце!
За миг загубвам и ума, и дума.
— Ъъъ… Джак… извини ме за момент — успявам да му се усмихна някак.
С разтреперани крака се втурвам към ъгъла на двора, далеч от чужди уши.
— Джемима, ти ми се закле, че няма нищо да предприемаш! — изсъсквам ядосано в слушалката. — Закле ми се в твоята чантичка от кожа на пони от „Миу Миу“, помниш ли?
— Нямам чантичка от кожа на пони, която да е от „Миу Миу“ — триумфално заявява Джемима с лек кикот. — Чантичката ми от кожа на пони е от „Фенди“!
Тя е луда! Тотално е побъркана!
- Джемима, кажи ми какво си направила! — шептя настойчиво.
Сърцето ми се свива от страх.
— Око за око, Ема! Този мъж те опозори и предаде най-безсрамно! Ние ще постъпим точно по същия начин с него! Слушай сега, тук съм с един много мил тип. Казва се Мик. Журналист. Работи за „Дейли Уорлд“…
Кръвта във вените ми се смразява.
— Жълтата преса! — изричам ужасено. — Джемима, да не си се побъркала?!
— Не бъди толкова задръстена, Ема! — сопва ми се тя укоризнено. — Журналистите от жълтата преса са наши приятели! Също като частните детективи… само че услугите им са безплатни! Мик е помагал неведнъж на мама и е направо страхотен да открива разни неща. И освен това е страшно заинтригуван да открие малката тайна на Джак Харпър! Всъщност, Мик иска да се срещне и да поговори с теб, така че…
Имам чувството, че ще припадна. Не, сигурно сънувам. Не може да е вярно.
— Джемима, забрави цялата тази работа! — шепна настойчиво в слушалката! — Разкарай го този твой Мик!
— Няма пък! — отговаря капризно тя като някакво шестгодишно хлапе. — Мама винаги казва, че… — Чувам изсвистяване на гуми и налудничавият смях на Джемима. — До скоро, Ема!
И сигналът изчезва. Изтръпвам от ужас. Трескаво набирам номера й, но попадам на гласовата поща.
— Джемима, не прави нищо! Спри го! Трябва да го…