Млъквам рязко, защото Джак приближава към мен.
— Всеки момент ще започнат — казва той, като ме поглежда любопитно. — Всичко наред ли е?
— Абсолютно! — отговарям дрезгаво и мушвам телефона в чантата си. — Абсолютно… наред!
XXV
Влизаме в залата. Буквално не усещам краката си от обзелата ме паника.
Какво направих?!? Какво направих, за Бога?!?
Предадох най-голямата, най-съкровената тайна на Джак в ръцете на една безнравствена, вманиачена на тема отмъщение, носеща обувки „Прада“ ненормална жена!
Добре де, спокойно сега! Този журналист може би няма да открие нищо! Така де, не разполага с никаква следа, по която да тръгне… нали?
Ами ако открие? Ами ако по някакъв начин се докопа до истината? И ако Джак разбере, че аз съм била причината да…
Стомахът ми се свива на топка от ужас.
О, Господи! Защо изобщо ми трябваше да споменавам за Шотландия пред Джемима? Защо?!?
Край! Никога повече няма да издавам никакви тайни! Нито една! Никога! Абсолютно никога! Дори ако ми се струва незначителна! Дори ако съм ядосана!
Всъщност… най-добре ще е никога повече изобщо да не си отварям устата! Ще мълча и това си е! Май всичките ми беди винаги идват от тази моя голяма уста.
Край, от този момент онемявам. Напълно. Превръщам се в една мълчалива загадка. Когато ме питат нещо, ще кимам утвърдително или ще врътвам глава отрицателно. Или ще пиша разни закодирани неща върху листчета хартия. После хората ще си ги отнасят и години наред ще се опитват да ги дешифрират в търсене на скрития им смисъл и…
— Това ли е Лиси? — пита Джак, като ми сочи в програмата. Проследявам погледа му и само кимвам, здраво стиснала уста.
— Познаваш ли някой друг от участващите? — пита Джак.
Свивам рамене в смисъл: „Знам ли? Може би.“
— Лиси от колко време репетира с трупата? — не спира да пита Джак.
Поколебавам се, после вдигам три пръста.
— Три? — поглежда ме той неразбиращо. — Какво три?
Опитвам се с жестове да му дам да разбере, че става дума за три месеца. Той продължава да ме гледа още по-озадачено.
— Ема, добре ли си? — пита по едно време разтревожено. Бъркам из джобовете и в чантата си за химикалка. Няма, разбира се.
Добре де!
— От три месеца — казвам.
Джак кимва и отново се зачита в програмата. Толкова е спокоен… толкова е доволен… нищо не подозира… Сърцето ми се свива от остро чувство на вина.
Дали пък не трябва да му кажа…
Не. Не мога. Просто не мога. Какво да му кажа по-точно? „Знаеш ли, Джак, тази голяма тайна, която ми сподели и ме помоли да пазя, аз я…“
А, не! Няма начин! Трябва да си държа езика зад зъбите. Периодично ще набирам номера на Джемима и когато успея да я хвана на телефона, с едносрични думи ще й кажа да спре онзи тип, защото инак… инак ще й счупя краката… и ще й съсипя всичките обувки „Прада“!
Изведнъж светлините в залата угасват и екват барабани. Чак подскачам от страх. Толкова съм притеснена за Джемима, че бях забравила къде съм. В следващия момент сцената се осветява от феерични светлини и на нея се появява изящно същество в блестящ черен костюм. Започва да танцува, да се върти и да подскача. Господи, който и да е това — фантастично го прави! Дори не мога да разбера дали е мъж или жена… или видение, но…
Боже Господи! Но това е Лиси!!!
До края на представлението оставам като омагьосана на стола си. Не мога да мисля за нищо друго освен за фееричната картина пред очите ми. Лиси е невероятна!
И представа си нямах, че може да танцува така. Добре де, знам, че като малки ходехме заедно на балет, но… ние никога… аз никога… Как е възможно да я познавам от двадесет години, а да не знам, че танцува така фантастично?
После тя изпълнява бавен танц с един балетист с маска на лицето, за който предполагам, че е Жан-Пол. После отново започва да се върти и да подскача. Всички я гледат прехласнато. Никога, през целия ни живот не съм виждала Лиси така щастлива! Толкова се гордея с нея!
Очите ми се напълват със сълзи и в следващия момент вече плача от възторг.
Усещам някой да ме докосва по ръката. За момент откъсвам очи от сцената и виждам Джак да ми подава носна кърпичка. Пъхва я в ръката ми и за момент сплита пръсти с моите.
Представлението свършва. Всички скачат на крака и ръкопляскат бурно и непрекъснато викат звездата на спектакъла — Лиси! — за поклони. Двамата с Джак също ръкопляскаме и се споглеждаме щастливо усмихнати.
— Да не кажеш на някого, че съм плакала! — прошепвам му аз настойчиво.
— Няма — поглежда ме той с усмивка. — Кълна се!
Завесата се спуска за последен път и всички се отправяме към изхода.
Отново и отново опитвам да се свържа с Джемима, но всеки път попадам на гласовата й поща. Добре де, повтарям си за хиляден път, и без това нищо няма да се случи точно тази вечер. Вкъщи ще се разберем. И всичко ще бъде наред! Нали така?