С Джак се отправяме към гримьорните зад сцената, където участниците са организирали малко парти.
Всъщност, хич не е малко. Гъмжи от народ. Присъстват всички, които са гледали представлението. И поне още толкова, които явно са дошли само за партито. Танцьорите са още със сценичните си костюми. Свири оглушителна музика. Келнери с подноси вино сноват между хората. Отвсякъде се разнасят поздравителни възгласи.
Изведнъж мярвам Лиси, щастливо зачервена и сияеща, заобиколена от тълпа обожатели с вид на баровски адвокати. Втурвам се към нея.
— Лиси! — Тя се обръща и аз я сграбчвам в прегръдките си. — Лиси! Никога не съм предполагала, че можеш да танцуваш така! Фантастична беше!
— Ема! — сияе Лиси. — Никога, през целия ми живот, не съм се чувствала толкова щастлива! И знаеш ли какво? За другата година планираме голямо турне! Върхът!
— Но… — поглеждам я изумено. — Ти нали каза, че никога повече… за нищо на света…
— О, това беше само сценична треска! — махва пренебрежително с ръка Лиси. После понижава глас и ме поглежда любопитно. — Преди малко мярнах Джак. Какво става?
Сърцето ми отново се свива. Дали да й кажа за Джемима? Не! Не бива да развалям вечерта й. Пък и едва ли точно сега бихме могли да направим нещо, за да я спрем.
— Джак дойде тук, за да говори с мен. — Поколебавам се за миг и добавям: — За да ми каже… тайната си.
— Сериозно? — възкликва Лиси. — И? Каква е тайната?
— Не мога да ти кажа.
— Не можеш да ми кажеш ли? — поглежда ме невярващо Лиси. — След всичко… ама ти наистина ли няма да ми я кажеш?
— Лиси, разбери ме, действително не мога — отправям й умолителен поглед аз. — Въпросът е много… деликатен… и сложен.
Господи, звуча точно като Джак!
— Ами… хубаво — намусва се Лиси. — Много важно. Ще го преживея. Добре де… кажи поне, сдобрихте ли се? Пак ли сте… заедно?
— Не знам — изчервявам се аз. — Може би.
— Лиси! Ти беше фантастична! — разнасят се възгласи и група млади жени наобикалят Лиси.
Усмихвам й се и я оставям да си говори с тях. Оглеждам се наоколо. Джак никъде не се вижда. Отново набирам номера на Джемима и пак попадам на гласовата поща. С чаша вино в ръка тръгвам между хората.
В следващия миг мярвам през отворената врата позната руса коса във фоайето. И замръзвам от ужас.
Джемима! А с нея някакъв мъж. В дънки, с късо подстригана коса и остър поглед. През рамото му виси фотокамера.
Не!
Не би могла да го направи! Абсурд!
— Ема? — чувам глас зад гърба си.
— Джак! — Обръщам се и го виждам да ми се усмихва и да ме гледа с много топлота в погледа.
— Добре ли си? — пита той и лекичко докосва носа ми.
— Чудесно! — отговарям припряно. — Страхотно!
Господи, какво да правя?
— Всъщност… Джак, би ли ми донесъл чаша вода? — чувам се да казвам изведнъж. — Ще те изчакам тук. Малко ми се мае главата.
Джак ме поглежда разтревожено.
— О, Ема! — възкликва той. — Знаех си, че не ти е добре. Нека те отведа у вас. Ще се обадя за колата.
— Не, не. Всичко е… наред. Искам да остана. Донеси ми само чаша вода. Моля те.
Виждам го да се отдалечава и веднага се втурвам към фоайето, като чак се препъвам от бързане.
— Ема! — посреща ме Джемима със светнал поглед. — Запознай се с Мик. Той гореше от нетърпение да се види с теб. Ела, можем да поговорим тук.
Тя ме хваща за ръката и ме повежда към някакъв малък офис.
— Не! — дърпам се аз. — Вървете си, Джемима! Веднага!
— Глупости! — срязва ме тя и се обръща към Мик, който ни следва по петите и затваря вратата след себе си. — Казах ти, че ще се дърпа, нали?
— Мик Колинс — навира той в ръката ми визитката си. — Радвам се да се запознаем, Ема. Хайде сега, успокой се. Няма защо да се тревожиш — усмихва ми се насърчително той, явно свикнал да се разправя с хистерични жени, които му крещят да се разкара. — Нека седнем и да си поговорим малко…
— Вижте, станало е недоразумение — опитвам се да говоря учтиво аз. — Няма за какво да говорим.
— Не, има! — намесва се Джемима. — Този задник Джак Харпър постъпи адски подло с теб. И трябва да си получи заслуженото. Нали, Мик?
— Абсолютно правилно — отговаря той и леко накланя глава настрани, сякаш да ме оцени по-добре. — Доста е привлекателна — подхвърля на Джемима. После отново се обръща към мен. — Мислим да добавим към основния материал и интервю с теб. Един вид „Моята забежка с големия шеф“. Доста добри пари можеш да изкараш от това.