— Добр’утро! — измърморвам в отговор, без да отварям очи.
— Чаша кафе?
— Да, моля.
Обръщам се на другата си страна и заравям замаяната си глава във възглавницата, като се опитвам да потъна в сън за още няколко минути. Обикновено това не ми представлява никаква трудност. Днес обаче не успявам да заспя отново. Дали пък не съм забравила нещо? Нещо важно, което ме притеснява?
Лежа, заслушана в шумовете откъм кухнята, където Конър приготвя кафето, и в приглушения звук на телевизора откъм хола, а умът ми трескаво се опитва да открие защо не мога да се отпусна и да заспя отново. Събота сутрин е. Лежа в леглото на Конър. Снощи вечеряхме на ресторант… О, Боже, ужасното пътуване със самолета!… Той дойде да ме посрещне на летището… и каза… каза, че…
Двамата ще живеем заедно!
Сядам рязко в леглото точно когато Конър влиза в спалнята, понесъл табла с порцеланов кафеник и две чаши на нея. Облечен е в белия си халат на вафлички и изглежда страшно секси. Усещам да ме обзема лека гордост, че ми е гадже, и се надигам да го целуна.
— Хей, внимателно — засмива се Конър, като ми подава едната чаша с кафе. — Как се чувстваш?
— Добре — отговарям и отмятам косата от лицето си. — Малко уморена.
— Нищо чудно… — отбелязва Конър и добавя, като вдига вежди и врътва очи: — Ама че ден беше вчера!
— Ужасен — кимвам и отпивам глътка кафе. — Значи ние ще… живеем заедно, така ли?
— Ами да, ако все още искаш.
— Разбира се, разбира се, че искам! — възкликвам с лъчезарна усмивка.
Така си е, наистина искам.
Имам чувството, че някак изведнъж, само за една нощ, съм пораснала. И ето, вече съм истински възрастна и ще живея с приятеля си. Животът ми най-сетне става такъв, какъвто би трябвало да бъде!
— Разбира се, няма да стане още утре, защото трябва да предупредя Андрю — отбелязва Конър с жест към стената, зад която е стаята на съквартиранта му. — Но след един месец…
— Аз също трябва да кажа на Лиси и Джемима.
— И ще трябва да си намерим подходящо жилище. И ти да обещаеш, че ще го поддържаш в идеален ред — усмихва ми се той закачливо.
— Хубава работа! — възкликвам, престорено обидена. — Ти си този, който има петдесет милиона разхвърляни навсякъде компактдиска.
— То е различно!
— Че кое му е различното, ако смея да попитам?
Задавам въпроса, като слагам юмрук на хълбока си като жените в ситуационните комедии по телевизията и Конър се разсмива.
Настава кратка пауза, сякаш двамата сме изчерпили парата си за шеги. Отпиваме от кафето си.
— О, трябва да тръгвам — подхвърля Конър след малко. Този уикенд има курс по компютри. А после добавя: — Съжалявам, че няма да се видя с родителите ти.
И наистина съжалява! Хм, не стига, че имам идеалното гадже, ами на всичкото отгоре Конър изпитва и искрено удоволствие от срещите с родителите ми!
— Няма проблем — махвам с ръка великодушно.
— О, забравих да ти кажа! — възкликва Конър със загадъчна усмивка. — Познай за какво съм купил билети!
— Ооо! — възкликвам възторжено. — Ъъъ…
Каня се да кажа „за пътуване до Париж!“, но Конър ме прекъсва.
— За джаз фестивала! — оповестява с широка усмивка. — За „Квартет Денисън“! Това е последният им концерт за сезона. Помниш ли, че слушахме техен запис при Рони Скот?
За момент сякаш онемявам.
— Уаууу! — успявам да изцедя най-сетне престорено въодушевено възклицание. — „Квартет Денисън“! Разбира се, че ги помня.
Свиреха на кларнети. Надуваха ги, надуваха ги, надуваха ги… цели два часа без прекъсване, дори дъх не спряха да си поемат.
— Знаех си, че това ще те зарадва — казва Конър и ласкаво погалва ръката ми, а аз успявам някак да му се усмихна едва-едва.
— Да, наистина!
Добре де, някой ден може и да обикна джаза, нали така? Дори всъщност съм сигурна, че ще го обикна.
Наблюдавам го разнежена как си измива зъбите, минава ги грижливо с конец, облича се и си взема дипломатическото куфарче.
— Виждам, че носиш подаръка ми — подхвърля Конър със задоволство, поглеждайки захвърлената на пода розова прашка.
— Ооо! Ъъъ… често я нося — заявявам припряно, като заключвам пръсти зад гърба си, защото лъжа, естествено. — Прелестна е!
— Да си прекараш чудесно с родителите си — пожелава ми Конър, приближава към леглото да ме целуне, после се поколебава за миг. — Ема?
— Да?
Той присяда на леглото и се вглежда сериозно в лицето ми. О, Боже, очите му са толкова яркосини!
— Искам да ти кажа нещо — започва Конър, после млъква за миг, като прехапва устни. — Знаеш, че винаги говорим откровено за връзката си.
— Ъъъ… да — отговарям с чувство на леко неудобство.
— Просто ми хрумна нещо. Може и да не ти хареса. Искам да кажа… това, дали ще го направим, зависи изцяло от теб.