Поглеждам го озадачено. Той леко се изчервява и изглежда смутен.
О, Боже! Да не би да е започнал да иска разни откачени неща? Да се обличам като медицинска сестра примерно или нещо подобно?
Всъщност не бих имала нищо против да бъда медицинска сестра. Или жената котка от „Батман“. Дори би било адски готино. Той ще ми купи лачени ботушки и…
— Мислех си, че… може би… бихме могли… — мънка Конър и отново замлъква нерешително.
— Да? — слагам окуражително длан върху ръката му.
— Бихме могли да… — отново млъква.
— Да?
Паузата се проточва. Едва си поемам дъх. Какво иска да правим, за Бога? Какво?!?
— Бихме могли да започнем да се наричаме един друг „мили“ и „мила“ — изстрелва Конър, целият пламнал от смущение.
— Каквооо? — зяпвам го същисано.
— Ами щом като… — изчервява се той още по-силно, — …щом като вече ще живеем заедно… Това си е сериозно обвързване. А неотдавна ми направи впечатление, че ние с теб никога не използваме… нежни обръщения един към друг.
Зяпвам го изумено. Изведнъж имам чувството, че сякаш съм уловена в капан.
— Ама никакви ли?
— Никакви.
— О! — възкликвам и отпивам от кафето си.
Като се позамисля, той е прав. Наистина не използваме. Защо не използваме нежни обръщения един към друг?
— Е, какво ще кажеш за идеята ми? Но само ако наистина искаш, нали?
— Абсолютно! — съгласявам се припряно. — Така е, прав си. Наистина би трябвало да използваме — покашлям се лекичко и добавям неуверен, — …мили!
— Благодаря, мила — казва Конър с обичлива усмивка.
На свой ред му се усмихвам, като се старая да не обръщам внимание на приглушените протести в главата си.
Не, не ми звучи точно.
Не се чувствам като „Мила“.
„Мила“-та е съпруга с наниз перли на врата и стабилна, скъпа кола.
— Ема? — Конър ме гледа изпитателно. — Нещо не е наред ли?
— Ами… не съм сигурна! — разсмивам се пресилено и притеснено. — Просто не се чувствам като „мила“. Но… знаеш, ще свикна… с течение на времето.
— Така ли? Е, можем да използваме друго обръщение. Какво ще кажеш за „скъпи“ и „скъпа“?
„Скъпи“ и „скъпа“ ли? Ама не, той сериозно ли ми говори или какво?!?
— Не, не! — отговарям бързо. — Мисля, че „мили“ и „мила“ е по-добре.
— Или „душице“… „зайче“… „ангелче“…
— Може би. Виж, дай да оставим засега този въпрос, а?
Лицето на Конър посърва и това ме изпълва с угризения. Добре де, какво пък толкова? Мога да наричам приятеля си „мили“, за Бога! Това означава да си възрастен, нали така? Просто ще трябва да свикна.
— Конър, извинявай — казвам му аз. — Не знам какво ми става. Може би още съм под напрежение от полета. — Хващам ръката му и добавям: — Мили.
— Няма нищо, мила — усмихва ми се той и ме целува, а лицето му отново просветва. — Довиждане, мила.
Ето, виждате ли? Фасулска работа. О, Боже!!!
Както и да е. Няма значение. Предполагам, че всички двойки имат подобни неприятни моменти. Вероятно е съвсем нормално.
Отнема ми около половин час, за да стигна от дома на Конър на Мейда Вейл до Айлингтън, където е моето жилище. Когато отварям входната врата, сварвам Лиси на дивана — затрупана с купища документи и материали, съсредоточено смръщила вежди. Лиси работи страшно много. Понякога дори прекалява.
— Над какво работиш този път? — питам съчувствено. — По онова дело за измама ли?
— Не. Над ей тази статия тук — отвръща ми тя разсеяно и повдига леко лъскавото модно списание от коленете си. — Пишат, че още от времето на Клеопатра пропорциите, определящи красотата, не са се променили. И че човек може по научен път да прецени абсолютно точно колко е красив. Трябва само да се направят някои измервания и изчисления…
— О, така ли? — питам заинтригувано. — Е, и? Ти колко си красива?
— Ами точно сега изчислявам — отвръща Лиси и отново се смръщва над страницата. — Това прави петдесет и три… минус двадесет… равно на… О, неее! Боже мили! — Лиси се опулва невярващо и потресено в страницата на списанието. — Имам само тридесет и три!!!
— От колко?
— От сто!!! Тридесет и три от сто!!!
— О, Лиси. Това е гадно — казвам утешително.
— Знам — заявява Лиси адски сериозно. — Грозна съм. Знам си го. Цял живот тайно в себе си съм то знаела, но…
— Не! — извиквам, като се опитвам да не се разсмея. — Имам предвид, че списанието е гадно, не ти! Невъзможно е да измериш красотата с някакъв си индекс. Погледни се, за Бога! — Посочвам й с жест към огледалото. Лиси има най-огромните зелени очи на света и страхотно бяла, направо съвършена кожа. Направо е потресаващо красива, въпреки че последната й прическа не е от най-успешните. — Така де, на какво ще повярваш? На огледалото или на някаква тъпа и безсмислена статия в списанието?