— Здрасти, Нев — поздравявам мъжа на Кери и го целувам кратко по бузата, като се моля да не се задуша от огромното количество афтършейв, с което се е залял.
Нев е облечен в широки, тъмносиви дочени панталони и бяло поло, на китката си носи масивна златна верижка, а на пръста му проблясва брачна халка с вграден диамант. Той управлява фамилната фирма на родителите си, която доставя офис оборудване из цялата страна. С Кери се запознали на някакъв семинар за млади предприемачи. Както двамата не пропускат да изтъкнат, повод да се забележат и заговорят станало това, че всеки оценил "Ролекса" на другия.
— Здрасти, Ема — подхвърля ми Нев и веднага пита: — Видя ли новите ми колела?
— Какво? — поглеждам го тъпо, защото в първия момент изобщо не схващам за какво говори. После обаче се сещам, че на идване мярнах пред къщата някаква чисто нова и адски лъскава кола. — А, да! Много е готина.
— Мерцедес петица — отпива Нев със задоволство от бирата си. — Четиридесет и две хиляди лири фабрична цена.
— Уаууу!
— Обаче ми излезе по-евтино, естествено. Колко мислиш съм дал за нея?
— Ъъъ… четиридесет?
— Посмали малко.
— Тридесет и девет?
— Тридесет и две хиляди двеста и петдесет! — обявява Нев триумфално. — Плюс безплатна уредба за компактдискове. И ми се признава за фирмен разход — добавя той.
— Ясно. Страхотно!
Не знам какво друго да кажа, затова присядам на облегалката на дивана и лапвам няколко фъстъка от купата на масичката за кафе.
— Ето, това трябва да е и твоята цел, Ема! — обажда се татко. — Мислиш ли, че някога ще я постигнеш?
— Ами… не знам. Ъъъ… Татко, да не забравя, имам чек за теб. — Бръквам в чантичката си и изваждам чек за триста лири.
— Браво, моето момиче — казва татко. — Ще ги приспаднем от общата сума по кредита. — Зелените му очи ми намигат, докато прибира чека в джоба си. — Така се научава човек да цени парите. И да стои здраво на собствените си крака!
— Безценен урок — кимва с глава Нев. Отпива от бирата си и се ухилва на татко, като ме пита: — Я ми напомни, Ема… в каква кариера си тази седмица?
За първи път видях Нев точно когато напуснах агенцията за недвижими имоти, за да стана фотограф. Преди две години и половина. Оттогава обаче той повтаря тази тъпа шега всеки път, когато ме види. Проклето, гадно коп…
О, спокойно, Ема! Само хубави и позитивни мисли! Цени и зачитай семейството си. Цени и зачитай Нев.
— Все още съм в маркетинга — отговарям лъчезарно усмихната. — Вече от близо една година.
— Ааа, маркетинг. Добре, добре!
Няколко минути цари мълчание, нарушавано само от коментатора на мача по крикет. Изведнъж татко и Нев изръмжават хорово на нещо, което е станало на терена. След малко отново изръмжават.
— Ами… аз ще…
Не довършвам какво „ще“, ставам от дивана и тръгвам към вратата, а те дори не ме поглеждат.
Излизам в коридора и вземам кашона, който нося от Лондон. Излизам навън, заобикалям ниската преградка отстрани на входа и внимателно отварям вратата на пристройката.
— Дядо?
Дядо е бащата на мама и живее с нас вече от десет години — откакто претърпя сърдечна операция. В Туикънхам той си имаше своя стая, но тази къща е по-голяма, така че тук дядо си има обособено апартаментче от спалня, хол и малка кухничка. Заварвам го да седи в любимото си кожено кресло. От радиото се лее класическа музика, а на пода пред него са струпани поне шест огромни кашона, пълни с разни неща.
— Здрасти, дядо — поздравявам го аз.
— Ема! — Той вдига поглед към мен и лицето му светва. — Милото ми момиче! Ела, ела насам!
Навеждам се да го целуна и той стисва здраво ръката ми. Кожата му е суха и студена, а побелялата му коса е дори още по-бяла от последния път, когато се видяхме.
— Нося ти още „Пантера барс“ — кимвам към кашона в ръцете си.
Дядо е буквално пристрастен към произвежданите от „Пантера Корпорейшън“ шоколадови блокчета, обогатени с витамини и минерали, за които се твърди, че зареждат с енергия. Пристрастени към тях са и всичките му приятели от клуба по боулинг, така че всеки път, когато идвам, им нося по един кашон, пълен с „Пантера барс“, които купувам с голямо намаление като служител на фирмата.
— Благодаря, любов моя — засиява дядо. — Ти си добро момиче, Ема.
— Къде да ги оставя?
Двамата се оглеждаме безпомощно — цялата стая е задръстена от какво ли не.
— Защо не ги оставиш ей там, зад телевизора? — предлага дядо най-сетне.
Промъквам се внимателно през хола, стоварвам кашона на пода зад масичката с телевизора и после се връщам отново до креслото на дядо, като се старая да не стъпча нищо по пътя си и да не се спъна.