— Виж, Ема, онзи ден прочетох във вестника една много тревожна статия — подхваща дядо, когато се настанявам върху един от кашоните в краката му. — Става дума за безопасността на хората в Лондон — добавя той, като ме поглежда многозначително. — Ти нали не пътуваш по тъмно с обществен транспорт?
— Ами… ъъъ… почти никога — отговарям, като заключвам пръсти зад гърба си, защото лъжа, естествено. — Само от време на време, много рядко, когато наистина е наложително…
— О, милото ми момиче, не го прави! Никога! — казва дядо, безкрайно развълнуван и силно разтревожен. — В статията се казва, че по тъмно из метрото вилнеят тийнейджъри с качулки и автоматични ножове. И че пълчища пияници трошат бутилки и си вадят един на друг очите…
— Е, не е чак пък толкова страшно…
— Чуй ме, Ема, не си струва да рискуваш живота и здравето си заради няколко мижави сметки за такси!
Сигурна съм, че ако попитам дядо колко, според него, излиза средно едно такси в Лондон, той ще ми каже напълно убедено: „Пет шилинга.“ (Един шилинг е равен на една двадесета от лирата. В момента пет шилинга са приблизително 0.75 лв. — Бел. прев.)
— Честно, дядо, аз много внимавам — уверявам го аз, като го потупвам успокоително по ръката. — А когато се случи да закъснея, вземам такси.
За всеки случай заключвам пръсти зад гърба си. Макар че не съм сигурна дали това се брои за лъжа. Така де, понякога наистина се прибирам с такси. Хм… може би веднъж годишно.
— Както и да е. Какво има във всичките тези кашони? — питам, за да сменя темата.
Дядо въздъхва тежко, като им отправя мрачен поглед.
— Майка ти разчисти тавана миналата седмица. Заел съм се да сортирам какво да остане и какво да отиде на боклука.
— Добра идея.
Поглеждам към огромния куп вехтории, струпани на пода до кашоните, и питам:
— Това тук е за боклука, нали?
— Не! — виква дядо и протяга закрилнически ръка над купа вехтории. — Тези неща ще ги запазя.
— Ами къде е купчината за боклука? — питам, като се оглеждам наоколо.
Настава продължително мълчание. Дядо отбягва погледа ми.
— Дядо! Трябва все пак да изхвърлиш някои от тези неща — възкликвам, като се опитвам да не се разсмея. — За какво са ти например всички тези изрезки от стари вестници? Ами това пък какво е? — питам, като се присягам през изрезките и измъквам старо йо-йо. Положително е за боклука.
— Йо-йото на Джим. — Дядо посяга да го вземе от ръката ми, а очите му се навлажняват. — Добрият стар Джим.
— Кой беше Джим? — питам озадачено. Никога преди не съм го чувала да споменава това име. — Някой твой близък приятел от детинство ли?
— Запознахме се на панаира. Целия следобед прекарахме заедно. Аз бях на девет години тогава.
Дядо върти замислено йо-йото между пръстите си.
— И какво, после се сприятелихте, така ли?
— Никога повече не го видях — клати тъжно глава дядо. — Но никога няма да забравя онзи следобед.
Истината е, че дядо никога нищо не забравя.
— Добре де, ами тези картички тук? — измъквам дебел куп свързани с ластиче поздравителни коледни картички.
— Никога не изхвърлям поздравителни картички! — категорично заявява дядо. После ми отправя дълъг поглед и добавя: — Когато станеш на моята възраст, когато хората, които си познавал и обичал цял живот, започнат един след друг да си отиват… Иска ти се да се вкопчиш във всяко нещо, което ти напомня за гях. Дори за най-дребното.
— Да, разбирам — отронвам трогнато и развълнувано. Вземам най-горната от купчинката картички, отварям я и се изблещвам: — Но дядо! Тази е от „Смит — фирма за ремонт на електроуреди“ за Коледата на 1965 година!
— Франк Смит беше много свестен човек… — започва дядо.
— Не! — отсичам твърдо. — Тази заминава на боклука. Не е нужно да пазиш и… — отварям следващата картичка — „Доставчик на газ в югозападните щати“. Не са ти необходими и двадесет стари екземпляра на „Пънч“. — Решително ги оставям на купчинката за боклука. — А това тук какво е? — Бръквам в кашона и изваждам дебел плик със стари снимки. — Наистина ли е нещо, което действително би искал да запазиш или…
Изведнъж нещо ме прерязва в сърцето и млъквам насред изречението.
На снимката, която съм извадила от плика, сме аз, татко и мама, седнали на пейка в някакъв парк. Мама е облечена във весела рокля на цветя, татко е нахлупил на главата си смешна лятна шапка, а аз седя на коленете му — изглеждам на около девет години — и ближа сладолед. Личи си, че тримата се чувстваме невероятно щастливи заедно.