Безмълвно изваждам друга снимка. На нея смешната лятна шапка на татко е върху моята глава и тримата се заливаме в смях. Само ние тримата — мама, татко и аз.
Само ние тримата. Преди появата на Кери в живота ни.
Все още си спомням съвсем ярко деня, когато тя пристигна у дома. Червен куфар в коридора, непознат глас откъм кухнята, необичаен мирис на парфюм във въздуха. Влязох в кухнята и я видях — една непозната, която пиеше чай. Беше с ученическа униформа, но въпреки това ми се стори напълно възрастна. С огромен бюст, златни обички на ушите и изрусени кичури в косата. За рекордно кратко време мама и татко започнаха да й позволяват да изпива и по чаша вино, когато се хранехме. Мама непрекъснато ми повтаряше, че трябва да съм свръхмила с нея, защото майка й е умряла. Всички трябваше да бъдем свръхмили с Кери. Поради това й дадоха моята стая.
Прехвърлям набързо останалите снимки, като се опитвам да преглътна заседналата в гърлото ми буца. Вече си спомням къде е направена първата снимка — парка, в който ходехме обикновено преди появата на Кери. Там имаше люлки и пързалки. Но Кери обяви, че там е много скучно. По онова време аз страшно много исках да приличам по всичко на нея, затова също казах, че е скучно. Никога повече не отидохме в парка.
— Чук, чук! — Вдигам стреснато глава и виждам Кери да стои на прага с чаша вино в ръка. — Обядът е готов!
— Благодаря. Ей сега идваме.
— О, дядо! — Кери размахва укоризнено пръст към дядо и посочва към кашоните. — Още ли не си ги разчистил тези боклуци?
— Това е трудна работа, Кери — казвам, изведнъж обзета от желание да защитя дядо. — Тук има толкова много скъпи спомени. Човек не може просто ей така да ги изхвърли.
— Щом казваш — врътва очи Кери и свива презрително рамене. — Ако зависеше от мен, отдавна всичко да е на боклука.
Не, не мога да я ценя и зачитам. Няма начин! Дори от известно време ми се иска да я замеря с парчето торта от чинията си.
Седим на масата вече четиридесет минути, а единственият глас, който се чува, е този на Кери.
— Всичко опира до имиджа — заявява тя точно в този момент. — Всичко зависи от правилните дрехи, правилния външен вид, правилната походка. Когато вървя по улицата, чрез външния си вид отправям към света посланието: „Аз съм преуспяваща жена.“
— Я ни покажи! — предлага мама възхитено.
— Ами… — прави се Кери на скромна — …добре.
Отдръпва стола си от масата, избърсва устни със салфетката и става.
— Гледай внимателно, Ема — обръща се към мен мама. — И запомни някои неща!
Всички отправяме поглед към Кери, която започва да обикаля демонстративно из стаята. Брадичката й е вирната нагоре; гърдите й стърчат, изпъчени напред; очите й са фиксирани в някаква мислена точка в далечината; задникът й се врътка ту на едната, ту на другата страна.
Прилича на хибрид между щраус и андроид от филма „Атака на клонингите“.
— Би трябвало да съм на по-високи токчета, естествено — отбелязва братовчедка ми, без да спира демонстрацията си.
— И ще ви кажа, че когато Кери влиза в някоя заседателна зала, всички глави се обръщат към нея — подхвърля Нев гордо, като отпива от виното си. — Хората зарязват работата си и я зяпат!
Няма начин да не я зяпат — с тази безумна походка. О, Боже! Едва сдържам смеха си. Не, не бива да се смея. Не бива!
— Защо не станеш и ти, Ема? — предлага ми Кери. — Върви след мен и се опитай да ми подражаваш.
— Ъъъ… не, не е необходимо — отговарям задавено. — Мисля, че… схванах най-същественото.
Изведнъж от гърлото ми се изтръгва лек кикот, който бързам да замаскирам като кашлица.
— Кери се опитва да ти помогне, Ема — отбелязва мама. — Трябва да си й благодарна! Много мило от твоя страна, Кери.
Мама се усмихва обичливо на братовчедка ми, която все така наперено се връща до масата и сяда отново на мястото си.
Отпивам глътка вино.
Да бе, да! Кери наистина иска да ми помогне.
Точно затова, когато отчаяно се нуждаех от нова работа и я помолих да ми даде възможност да натрупам малко професионален опит в нейната компания, тя ми отказа. Бях й написала едно дълго, внимателно обмислено писмо, в което й казвах, че съзнавам в колко неудобна позиция я поставя молбата ми, но че наистина ще съм й дълбоко признателна, ако ми даде и най-малък шанс за натрупване на опит, пък било то и само няколко дни като „момче за всичко“.
В отговор получих от нея стандартното писмо за отхвърляне на кандидатура.
Това ме потресе толкова дълбоко, че никога и с никого не го споделих. Най-малкото пък с мама и татко.
— Би трябвало да се вслушаш поне в някои от бизнес съветите на Кери, Ема — отбелязва татко остро. — Може би ако го направиш, ще се справяш по-добре в живота.