— Ема! — скастря ме мама остро. — Станало е по погрешка. Нали, Кери?
— Но да, разбира се! — потвърждава Кери, като опулва невинно очи. — Ема, ако нещо съм те засегнала с подаръка си, мога само да ти се извиня и…
— Не е нужно да се извиняваш, Кери, мила — прекъсва я мама. — Стават такива недоразумения. И двата подаръка са прекрасни. И двата! — Мама поглежда моята картичка и добавя: — Вижте, момичета, вие сте си най-близки приятелки! Не искам да се карате. Особено на рождения ми ден.
Мама ми се усмихва и аз отвръщам някак също с усмивка. Но вътрешно се чувствам отново като десетгодишно момиченце. Кери винаги успява да ме представи в неблагоприятна светлина и да ме измести. Открай време постъпва така, още откакто дойде да живее при нас. Независимо какво прави, всички застават на нейна страна. Ами да, нейната майка беше умряла. Всички трябваше да бъдем много, много мили с Кери. Нямаше начин аз да изляза правата, поне веднъж.
Опитвайки се да си възстановя самообладанието, надигам чашата с вино и отпивам голяма глътка. После поглеждам скришом часовника си. Мога да си тръгна в четири, като се извиня с късно пристигащите влакове, примерно. Значи трябва да устискам само още час и половина. Може би междувременно ще седнем да гледаме телевизия или нещо подобно… Дано.
— Петаче за мислите ти, Ема — казва дядо, като потупва утешително ръката ми и се усмихва лекичко.
Вдигам виновно поглед.
— Ъъъ… нищо — насилвам се да се усмихна и аз. — Наистина за нищо не мислех.
V
Както и да е. Няма значение. Защото в най-скоро време ще бъда повишена. Тогава Нев ще бъде принуден да престане да си прави майтапи с кариерата ми. И ще мога да се издължа на татко. Всички ще бъдат силно впечатлени. Ще бъде направо фантастично!
В понеделник сутрин се събуждам настроена позитивно и кипяща от енергия. Намъквам обичайния си работен тоалет — дънки и някоя хубава блузка. Този път избирам тази от „Френч Кънекшън“.
Добре де, не точно от „Френч Кънекшън“. Да си призная, купих си я втора ръка от „Оксфам“. Но на етикета й пише „Френч Кънекшън“. Докато не се издължа изцяло на татко, нямам кой знае какъв избор откъде да пазарувам. Така де, една нова блузка от „Френч Кънекшън“ струва близо петдесет лири, докато тази я взех само за седем и петдесет. И е почти нова!
Изкачвам две по две стъпалата на излизане от метрото. Слънцето свети ярко. Чувствам се изпълнена с оптимизъм. Представям си как ме повишават. Представям си как го съобщавам на всички. Мама ми се обажда по телефона и пита: „Как мина седмицата?“ А аз й отговарям: „Ами, всъщност, мен ме…“
Не! По-добре да изчакам, докато си отида у дома. А там небрежно да им подам новата си визитка.
Или може би ще е най-добре да пристигна при мама и татко с новата фирмена кола, която си върви към повишението! Всъщност… не съм съвсем сигурна дали другите специалисти от отдела по маркетинг имат фирмени коли, но… е, човек никога не знае, нали така? Може пък точно по случай моето повишаване да въведат тази нова фирмена политика. Или да ми кажат; „Ема, ти си толкова ценна за нас, че решихме специално за теб да…“
— Ема!
Оглеждам се и виждам Кейти, моята приятелка от „Личен състав“, да изкачва стълбите малко след мен. Леко се е запъхтяла, червената й къдрава коса е цялата разрошена, държи в ръка едната си обувка.
— Какво се е случило, за Бога? — питам я аз, когато стига до мен на площадката пред метрото.
— Глупавата ми обувка! — възкликва Кейти отчаяно. — Онзи ден я взех от обущаря, а ето, че токчето й пак се разкова! — Тя размахва възмутено обувката към мен и добавя: — Платих шест лири за поправката на това скапано токче! Днешният ден е тотален ад! Сутринта млекарят забрави да ми донесе млякото. Уикендът ми беше отвратителен и изобщо…
— Мислех, че ще го прекараш заедно с Чарли — казвам изненадано. — Какво стана?
Чарли е последният мъж в живота на Кейти. Излизаха заедно от няколко седмици и в петък тя ми беше казала, че ще ходят заедно на вилата му, която той довършвал през уикендите.
— Беше ужасно! Още щом пристигнахме, Чарли заяви, че отива да играе голф.
— Аха, ясно — кимвам с разбиране. После се опитвам да открия и нещо позитивно в ситуацията. — Е, това поне показва, че той се чувства непосредствено в твое присъствие. Достатъчно добре, че да се държи нормално.
— Може би — поглежда ме Кейти с известно съмнение. — После обаче ме попита дали бих имала нещо против да му помогна едно-друго по къщата, докато е на игрището. Казах, че не, разбира се. И тогава той ми връчи едно мече и три кофи боя и заяви, че докато се върне, би трябвало да съм свършила с боядисването на хола.