Усещам тръпка на удоволствие. Аз и Конър. Идеалната двойка. Пример за подражание на други хора.
— Не е чак толкова лесно — отговарям със скромна усмивка. — Искам да кажа… и ние се караме понякога, като всички останали двойки.
— Така ли? — поглежда ме Кейти изненадано. — Никога не съм ви виждала да се карате.
— Разбира се, че се караме.
Опитвам се да си спомня кога двамата с Конър сме се карали за последен път. Естествено, че и ние се караме. Дори честичко. Това си е нормално и дори здравословно. С всички двойки е така. Кога сме се карали за последно… кога изобщо сме се карали…
Хайде де, Ема, мисли… мисли… Няма начин поне веднъж да не сме се скарали. Така де, нали сме идеалната двойка!
Да! Сетих се! Онзи път, когато се разхождахме край реката и аз настоявах, че белите птици в нея са патици, а Конър твърдеше, че са лебеди. Точно така! Съвършено нормална двойка сме!
Знаех си аз!
С Кейти вече сме стигнали до сградата на „Пантера Корпорейшън“. Поемаме нагоре по стъпалата към входа — светли каменни плочи, върху всяка от които е гравирана политнала в скок пантера. Изведнъж ме обзема лека нервност. Пол ще иска да дам пълен отчет как е минала срещата с „Глен Петрол“.
Въпросът е какво да му кажа?
О, естествено, че ще бъда напълно откровена и искрена. Без обаче да му казвам чистата истина, ами…
— Ей, я виж! — прекъсва размислите ми гласът на Кейти. Проследявам погледа й. През остъклената входна врата виждам във фоайето някаква тълпа. Това не е нормално. Какво става?
Боже мили, да не би да има пожар или нещо подобно?
Двете с Кейти се споглеждаме озадачено, докато отваряме тежките крила на остъклената врата. Вътре цари пълен хаос. Хора тичат насам-натам. Един полира месинговия парапет на стълбището, друг лъска листата на изкуствените растения. Сирил, главният офис мениджър, бута хората към асансьорите.
— Разотивайте се по офисите си, моля! Не искаме никой да се мотае около рецепцията! Досега всички вече трябваше да сте на бюрата си! — подвиква той. Изглежда тотално стресиран. — Няма какво да зяпате тук! Отивайте на бюрата си!
— Какво става? — питам Дейв, охранителя, който — както винаги — стои небрежно облегнат на стената, с чаша чай в ръка.
Той отпива от чая, преглъща бавно, ухилва ни се и отговаря:
— Чакаме Джак Харпър.
— Каквооо? — възкликваме двете хорово и го зяпваме изумено.
— Днес ли? — питам аз.
— Сериозно? — опулва се Кейти.
В света на „Пантера Корпорейшън“ то е все едно да кажеш, че идва папата. Или Дядо Коледа. Джак Харпър е един от двамата основатели на корпорацията. И създателят на „Кола Пантера“. Знам го, защото милиони пъти съм набирала на компютъра разни рекламни материали, в които се говореше за него: „През 1987 г. младите и динамични бизнес партньори Джак Харпър и Пийт Лейдлър купуват западащата компания за безалкохолни напитки «Зут», измислят нова и привлекателна опаковка за тяхната «Зутакола», лансират я на пазара като «Кола Пантера» под хитовия слоуган «Не спирай» и така влизат в историята на маркетинга.“
Е, нищо чудно, че Сирил е пощурял.
— Ще пристигне след около пет минути — отбелязва Дейв, като си поглежда часовника. — Горе-долу.
— Но… как така? — пита Кейти. — Искам да кажа… защо така изневиделица?
Очите на Дейв блестят от удоволствие. Той очевидно цялата сутрин съобщава на хората грандиозната новина и искрено се кефи на изненадата им.
— Изглежда, иска да види как вървят нещата тук, в английския клон на корпорацията — свива рамене Дейв.
— Мислех си, че вече се е оттеглил от активния бизнес — подхвърля Джейн от счетоводството, която е влязла току-що и ни слуша със зяпнала уста, изненадана от новината. — Нали се чу, че след смъртта на Пийт Лейдлър той бил потресен от мъка и се оттеглил в усамотение, В имението си или нещо подобно.
— Това беше преди три години — отбелязва Кейти. — Може би вече се чувства по-добре.
— По-вероятно е решил да ни продаде — процежда Джейн мрачно.
— Че защо ще ни продава? — недоумява Кейти.
— Човек никога не знае — дълбокомислено заявява Джейн.
— Според мен… — започва Дейв и ние всички обръщаме любопитно очи към него — той иска да види дали всичко тук е лъснато до блясък.
Дейв кимва многозначително към Сирил, който наблюдава съсредоточено почистването на листата на изкуствените растения.
— Внимателно със стеблата! — точно в този момент извиква Сирил разтревожено и ние избухваме в хоров кикот. Това привлича вниманието му към нас и той ни подвиква трескаво: — Каквс правите още тук?
— Изчезваме — отвръща Кейти успокоително. Отправяме се вкупом към стълбите. Никога не използвам асансьор, защото така си спестявам ходенето на фитнес. Пък и офисите на отдела по маркетинг са на първия етаж. Току-що сме започнали да се качваме, когато Джейн изписква: