— Вижте, вижте! О, Боже! Идва!
Дълга лимузина спира на улицата пред остъклените врати на сградата.
Винаги съм се чудила защо лимузините изглеждат толкова лъскави, сякащ металът, от който са направени, е съвършено различен от този на нормалните коли.
Като че по команда вратите на асансьора в другия край на фоайето се отварят и отвътре делово изприпква Греъм Хилингдън, нашият главен изпълнителен директор, следван от директора по мениджмънт и още поне шестима други шефове, всичките облечени в безупречни тъмни костюми.
— Достатъчно! — изсъсква Сирил към хората, лъскащи едно-друго из фоайето. — Изчезвайте! Веднага!
Кейти, Джейн и аз се притаяваме в основата на стълбището; побутваме се и се кикотим като хлапета. Вратата на лимузината се отваря тържествено. Миг по-късно отвътре се появява русокос мъж в морскосиньо пардесю, с черни очила и много луксозно дипломатическо куфарче.
Уаууу! Изглежда страхотно! Като… като банкнота от един милион долара!
Греъм Хилингдън и останалите шефове го чакат отвън пред входа, подредени в шпалир на стъпалата. Един след друг се ръкуват с него, после припряно го въвеждат вътре, където го пресреща Сирил.
— Добре дошли в „Пантера Корпорейшън, Великобритания“ — поздравява го той важно и тържествено. — Надявам се, че сте пътували добре.
— Да, благодаря — отговаря мъжът с отчетлив американски акцент.
— Както ще се убедите, за нас тук това е един нормален работен ден…
— Ей, вижте! — прошепва ни Кейти. — Кени е запецнал отвън на входа.
Кени Дейви, един от нашите дизайнери, с вечните си дънки и бейзболни обувки, стои нерешително на стъпалата пред входа и явно се чуди дали да влезе или не. Протяга длан да бутне остъкленото крило на вратата, но веднага я дръпва и отстъпва крачка назад, после отново приближава и неуверено наднича навътре.
— Влизай! — казва Сирил, като му отваря вратата с донякъде дивашка усмивка. — Един от нашите дизайнери, Кени Дейви — представя го той набързо на Джак Харпър, а после отново се обръща към сащисания ни колега: — Трябваше да си тук още преди десет минути, Кени. Както и да е, няма значение!
Сирил припряно побутва озадачения Кени към асансьора, после поглежда към стълбите, забелязва ни и с гневни мимики ни дава знак да се махаме.
— Хайде — казва Кейти, — по-добре да изчезваме.
И трите се устремяваме нагоре по стълбите, като полагаме неимоверни усилия да не се кикотим.
Атмосферата в отдела по маркетинг е горе-долу като тази, която цареше в моята стая у дома, когато бях ученичка и с приятелките ми се готвехме за някое парти — трескаво ресане на коси, пръскане с парфюми, безсмислено преместване на разни неща насам-натам по бюрата, развълнувано клюкарстване. На минаване покрай остъкления офис на Нийл Грег, който отговаря за медийната ни стратегия, го мярвам да подрежда грижливо върху бюрото си своите награди за маркетингова ефективност, докато асистентката му Фиона припряно забърсва прахта от поставените в рамка снимки на Нийл, ръкуващ се с различни прочути личности.
Точно окачам палтото си на общата закачалка, когато Пол, шефът на маркетинговия отдел, ме придърпва встрани.
— Какво, по дяволите, е станало на срещата с „Глен Петрол“? — пита той мрачно. — Тази сутрин получих много странен имейл от Дъг Хамилтън. Заляла си го със сок, така ли?
Зяпвам го шокирана. Дъг Хамилтън е казал на Пол! Но нали обеща да не му казва!!
— Не беше нарочно — бързам да се оправдая. — Исках да демонстрирам достойнствата на „Пантера Прима“ и… без да искам разлях малко сок.
Пол ми отправя не особено дружелюбен поглед и отбелязва:
— Ясно. Явно сме те надденили с тази задача.
— Не, не сте! — настоявам припряно. — Всичко щеше да е чудесно, ако… искам да кажа… ако ми дадете втори шанс, ще се представя по-добре, обещавам.
— Ще видим — казва Пол и поглежда часовника си. — Сега по-добре върви на мястото си. Бюрото ти е в пълен безпорядък.
— Ъъъ… в колко часа да дойда за годишната оценка на работата ми?
— Ема, вероятно още не си уведомена, но днес на посещение при нас е Джак Харпър — отбелязва Пол с възможно най-саркастичен тон. — Но, разбира се, ако смяташ, че твоята годишна оценка е по-важна от основателя на компанията…
— Нямах предвид… аз само…
— Върви си оправи бюрото — срязва ме Пол с досада в гласа. — И да знаеш, че ако залееш с „Пантера Прима“ Харпър, на секундата си уволнена.