— Но аз мога да смятам! — възкликвам отчаяно. — Хайде, кажете да пресметна нещо. Каквото и да е.
— Добре — съгласява се Джак Харпър, а устата му някак странно потрепва. — Осем по девет.
Застивам с отворена уста. Сърцето ми бие до пръсване. В главата ми е пълна мъгла. Осем по девет… осем по девет… И представа си нямам колко е осем по девет. Ужас! Добре де, едно по девет е девет, две по девет е…
Ааа, да! Сетих се. Осем по десет е осемдесет. Значи осем по девет ще е…
— Седемдесет и две! — извиквам победоносно, но в следващия миг леко се свивам, когато го виждам да се усмихва леко. — Седемдесет и две — повтарям вече по-овладяно.
— Много добре. — Джак Харпър ме поканва с учтив жест да седна. — Е, свърши ли каквото имаше да ми казваш или има още?
Смутено потривам с длан бузата си и питам:
— Нали… нали няма да ме уволните?
— Не, няма да те уволня — отговаря Джак Харпър търпеливо. — А сега може ли вече да поговорим?
Докато се настанявам на стола срещу него, в ума ми се поражда ужасно подозрение.
— За… — покашлям се нервно — …за автобиографията ли искахте да говорите с мен?
— Не — отговаря той с лека полуусмивка. — За нещо съвсем друго.
Боже мили! Искам да умра! Искам да умра още сега, веднага!
— Ясно — приглаждам косата си, като се опитвам да дойда на себе си и да приема делови вид. — Ясно. Ами… ъъъ… за какво… искахте да…
— Бих искал да те помоля за една малка услуга.
— О, добре! — възкликвам, изведнъж обзета от любопитство. — Каквото и да е! Искам да кажа… за какво?
— Поради известни съображения — започва Джак Харпър бавно — бих предпочел никой да не знае, че миналата седмица съм бил в Шотландия. — Поглежда ме втренчено в очите и добавя: — Ще ти бъда много благодарен, ако срещата ни в самолета си остане само между нас.
— Ясно! — казвам след кратка пауза. — Разбира се! Абсолютно! Няма проблем.
— Нали не си казала на никого?
— Не. Не съм. Не съм казала дори на моя… Така де, на абсолютно никого не съм казала.
— Добре. Благодаря. Много съм ти признателен — усмихва ми се той и става от стола си. — Радвам се, че се видяхме отново, Ема. Сигурен съм, че пак ще се срещнем.
— И това ли е всичко? — питам леко озадачена.
— Да, това е. Освен ако ти нямаш още някои въпроси за обсъждане.
— Не, нямам! — скачам припряно от мястото си, като при това доста силно си удрям глезена в крака на масата.
Ама и аз съм еднааа! Какво, да не би да очаквам да ме помоли да оглавя новия му международен проект? Ха!
Джак Харпър отваря вратата и учтиво я придържа, докато изляза. Вече съм почти в коридора, когато изведнъж спирам и възкликвам:
— Момент!
— Какво има?
— За какво да кажа, че сте искали да говорите с мен? Всички ще ме питат.
— Защо не кажеш, че сме обсъждали логистични въпроси? — предлага ми той и затваря вратата.
VI
До края на работното време в офиса цари празнична атмосфера. Аз обаче седя безмълвно на бюрото си и не мога да повярвам на станалото. Докато вечерта пътувам към вкъщи, сърцето ми все още тупти ускорено поради невероятното стечение на обстоятелствата. И поради несправедливостта на всичко това.
В самолета той беше за мен просто един напълно непознат човек. Поне така предполагах тогава. А когато пътуваш с някой непознат, той после сякаш се изпарява и никога повече не го виждаш. Не ти се появява изневиделица в офиса. Не те изпитва колко е осем по девет. Не се оказва изведнъж мегашеф на компанията, в която работиш. Така де!
Е, поне ще ми е за обеца на ухото. Мама и татко винаги са ми набивали в главата да не говоря с непознати. Прави бяха! Край, от днес нататък никога нищичко няма да кажа на който и да било непознат. Ни-ко-га!
С Конър се бяхме уговорили след работа да отида у тях и да прекараме заедно вечерта. Когато пристигам в апартамента му, чак се разтрепервам от облекчение. Най-сетне далеч от офиса! Най-сетне далеч от безкрайните приказки за Джак Харпър. И Конър вече се е заел да готви вечерята. Върхът! В кухнята се носи апетитна миризма на чесъвда подправки, а на масата вече ме чака чаша с вино.
— Здравей! — целувам го аз по бузата.
— Здравей, мила! — натъртва Конър, като вдига поглед от печката.
По дяволите, напълно забравих да кажа „мили“. Уф, какво да направя, за да се подсещам?!
Ааа, да! Ще си го запиша с химикалка на дланта.
— Я погледни там. Свалих ги от Интернет. — Усмихнат до уши, Конър ми посочва една папка на масата. Отварям я и виждам няколко листа с принтирани черно-бели снимки на интериори. На най-горния се вижда стая с диван и някакво голямо растение.