Докато чета статията, започвам да се чувствам доста глупаво. Как така да не позная Джак Харпър?! Много добре си спомням как изглежда — изглеждаше — Пийт Лейдлър. Първо, защото приличаше на Робърт Редфорд. И второ, защото негови снимки бяха залели вестниците, когато почина. И сега виждам лицето му съвсем ясно, въпреки че по онова време нямах нищо общо с „Пантера Корпорейшън“. Претрепа се с мерцедеса си и всички казваха, че станало точно както с принцеса Даяна.
Статията толкова ме увлече, че за малко да пропусна спирката си. Наложи се в последния момент да скоча от мястото си и да се хвърля като побъркана към вратата, а хората ме гледаха и сякаш си мислеха: „Ама че разсеяна глупачка! Как може да не забележи, че спирката й наближава?“ Чак след като вратите на метрото се затвориха зад гърба ми, видях, че съм изпуснала списанието във вагона.
Е, все едно, успях все пак да прочета най-същественото.
Навън е ярка слънчева утрин и аз се отправям с бодра крачка към бара за сокове, където обикновено се отбивам преди работа. От известно време съм си създала навика всяка сутрин да си вземам за офиса по чаша пресен нектар от манго. Защото е здравословно.
И защото барманът е един много сладък новозеландец на име Ейдън. (Истината е, че мъничко си падах по него, преди да почна да излизам с Конър.) Освен че работи в бара за сокове, Ейдън води и курс по здравословен начин на живот — хранителни режими, спортуване и други такива — и непрекъснато ми разказва разни интересни неща, примерно кои са жизненонеобходимите за организма витамини и минерали.
— Здрасти — посреща ме той с широка усмивка. — Как върви кикбоксът?
— О! — изчервявам се лекичко. — Страхотно, благодаря.
— Пробва ли ритника с извъртане, който ти показах?
— Да! Наистина върши добра работа!
— Знам си аз — подхвърля Ейдън със задоволство и отива да ми приготви нектара от манго.
Чудничко! Истината е, че изобщо не тренирам кикбокс. Пробвах веднъж, в кварталния спортен център, но да си призная, бя истински шокирана! И представа си нямах, че кикбоксът е толкова зверски спорт! Но Ейдън е така запален по него и непрекъснато ми повтаря как това щяло да промени коренно живота ми… хм, просто нямаше начин да си призная, че съм се отказала още след първата тренировка. Защото щеше да ме помисли за ужасно… несериозна. За… кекава. Пък и все едно, той няма да разбере. Виждаме се само тук, в бара, така че…
— Нектар от манго, заповядай — поднася ми високата чаша Ейдън.
— И една голяма шоколадова меденка — добавям, сякаш едва сега съм се сетила. — За… колежката ми.
Ейдън взема от тавата една меденка и я пъха в хартиен плик.
— Да ти кажа, тази твоя колежка трябва да се замисли за нивата на захарта си — смръщва се загрижено той. — Тази е вече… четвъртата й голяма меденка за тази седмица.
— Знам — отговарям припряно. — Ще й кажа. Благодаря, Ейдън.
— Няма защо — кимва ми той. — И помни: рит-рит-врът!
— Рит-рит-врът — повтарям ведро. — Помня го!
Когато влизам в отдела, Пол се появява на вратата на своя офис, щраква пръсти към мен и подвиква:
— Оценката!
Стомахът ми изведнъж се свива и за малко да се задавя с последната хапка от шоколадовата меденка. О, Господи! Край. Не, не съм готова!
Глупости, готова съм! Хайде, Ема! Започвай да излъчваш увереност. Аз съм уверена в себе си млада жена, поела по пътя към… така де, поела нанякъде.
Изведнъж се сещам за Кери и нейната „походка на успеха“. Добре де, знам, че Кери е една надута патка, ама пък има собствена туристическа агенция и изкарва милиарди лири годишно. Значи… предполага се, че прави все пак нещо така, както трябва. Може би пък трябва да я пробвам тази нейна походка. Предпазливо изпъчвам бюст, вирвам брадичка, лепвам на лицето си маска на хладно безразличие, вторачвам се в далечината и вдървено поемам към офиса на Пол, като се старая да си полюшвам задника като Кери.
— Да нямаш менструални болки? — пита грубо Пол, когато стигам до вратата му.