— Не! — отговарям шокирано.
— Изглеждаш много шантаво. Сядай.
Пол затваря вратата, настанява се зад бюрото си и отваря голяма папка с надпис „Годишна оценка на служителите“.
— Съжалявам, че вчера се наложи да го отложим. Но с това посещение на Джак Харпър всичко се обърна надолу с главата.
— Няма проблем.
Опитвам да се усмихна, но безуспешно, защото устата ми изведнъж пресъхва и се сковава. Адски съм нервна. Това е по-кофти и от матура.
— Хубаво… Я да видим… Ема Коригън. — Той се вторачва в листа, който е измъкнал от папката, и започва да отбелязва с хиксчета квадратчетата по него. — Като цяло се справяш добре. Обикновено не закъсняваш… разбираш задачите, които ти се поставят… доста си ефективна… сработваш се добре с колегите си… бла, бла… бла… Някакви проблеми? — изведнъж пита той, като ме поглежда.
— Ъъъ… не.
— Да се чувстваш расово тормозена?
— Ъъъ… не.
— Хубаво — слага хиксче той в поредното квадратче. — Е, това е, свършихме. Браво, Ема. Би ли казала на Ник да дойде?
Каквооо? Ама той да не е забравил?
— Ъъъ… ами повишението? — питам, като се старая въпросът ми да не прозвучи прекалено тревожно.
— Повишение ли? — вторачва се Пол в мен. — Какво повишение?
— Ами… в специалист по маркетинг — измънквам аз.
— За какво говориш, по дяволите?
— Там пишеше… в обявата ви за работа пишеше… — започвам и измъквам намачканата вестникарска страница от джоба на дънките си, където тя отлежава от вчера сутринта. — Ето, туй пише: „Възможност за служебно повишение след изтичането на една година.“
Побутвам страницата с оградената обява към него, той я поглежда свъсено и казва:
— Ема, това се отнася само до служители, които са се изявили изключително добре. Ти още не си готова за повишение! Първо трябва да докажеш на какво си способна.
— Но аз се старая толкова много! И ако само ми дадете шанс да…
— Дадохме ти шанс с „Глен Петрол“ — отбелязва сухо Пол и вдига подигравателно вежди. Прерязва ме остро чувство на унижение. — Ема, истината е, че засега все още не си готова за по-висок пост. След една година ще видим.
— След една година…?
— Разбра ме, нали? Хайде сега, изчезвай.
Главата ми ври и кипи. Но не, трябва да го приема спокойно и достойно. Трябва да кажа нещо от рода на: "Зачитам решението ти, Пол." Да му стисна ръката и гордо да напусна офиса му. Да, точно така трябва да постъпя!
Хубаво. Само дето не мога да помръдна от стола си.
След няколко мига Пол ме поглежда озадачено.
— Приключихме, Ема.
Като парализирана съм. Знам, че веднъж, изляза ли оттук — край, надежда всяка остави.
— Ема?
— Моля те, моля те, Пол, повиши ме! — простенвам отчаяно. — Много те моля! Трябва да получа повишение, за да впечатля родителите и роднините си. Това е единственото нещо на света, което желая от цялото си сърце и душа. Ще работя още по-усилено, обещавам. Ще оставам след работа… ще идвам и през уикенда, и ще… ще нося делови костюми…
— Каквооо? — Пол ме е зяпнал така, сякаш изведнъж съм се превърнала в златна рибка.
— Не е нужно да повишаваш заплатата ми! Ще работя за същите пари като сега. Дори ще платя от джоба си за новите визитки, след като ме повишиш. Искам да кажа, ти изобщо няма да усетиш разлика. Изобщо няма да забележиш, че си ме повишил!
Млъквам рязко, като едва си поемам дъх.
— Надявам се в най-скоро време да осъзнаеш, че не това е смисълът на повишението, Ема — отбелязва Пол саркастично. — Боя се, че отговорът ми е отрицателен. Не, Ема. Още повече, че…
— Но…
— И един съвет от мен. Ако искаш да се издигнеш в службата, трябва сама да създаваш шансовете си за напредък. Трябва ти самата да си градиш възможности за изява. Добре, а сега би ли се измела от офиса ми, по дяволите? И кажи на Ник да дойде.
На излизане забелязвам Пол да извърта очи към небето с подигравателен израз и да вписва още нещо в досието ми.
Страхотно! Сигурно е написал: „Побъркана лунатичка. Да се прати на психиатър.“
Докато влача покрусено крака към бюрото си, Артемис ме поглежда любопитно и подхвърля:
— О, Ема, току-що те търси братовчедка ти Кери.
— Така ли? — питам изненадано. Кери абсолютно никога не ми звъни в службата. Всъщност, не помня изобщо някога да ме е потърсила по телефона където и да било. — Каза ли нещо?
— Да. Пита какво става с повишението ти.
Чудничко! Сега вече всички знаят. Мразя я! Мразя я тази подла и злобна гадина Кери.
— О, ясно — отронвам, като се опитвам да прозвучи така, сякаш това е някакъв досаден, ежедневен въпрос от страна на братовчедка ми. — Благодаря.
— Повишиха ли те, Ема? Не знаех! — нарочно високо и пронизително пита Артемис. Забелязвам няколко от колегите ни да вдигат глави и да се заслушват с интерес. — Значи сега вече си специалист по маркетинг, така ли?