— Не — прошепвам едва-едва, пламнала от унижение. — Не съм.
— О! — прави подигравателно смутена физиономия Артемис. — Но защо в такъв случай братовчедка ти…
— Млъквай, Артемис — срязва я Каролин.
Аз й отправям благодарен поглед и се свличам на стола си.
Още цяла една година! Боже мили, да прекарам още цяла една година като асистентка в отдела и всеки да си мисли, че от мен няма никаква полза! Още цяла една година да не мога да изплатя дълга си към татко, Кери и Нев да ми се подиграват и да се чувствам като пълно нищожество! Отварям някакъв файл на компютъра си и разсеяно натраквам няколко думи.
— Ще отида да си взема едно кафе — подхвърлям. — Някой иска ли да му донеса?
— Не можеш да си вземеш кафе — поглежда ме някак странно Артемис. — Не забеляза ли?
— Какво да забележа?
— Дойдоха и отнесоха автомата за кафе — обяснява Ник. — Докато беше при Пол.
— Отнесли са автомата ли? — поглеждам го озадачено. — Че защо?
— Не знам — отговаря той и тръгва към офиса на Пол. — Просто дойдоха и го отнесоха.
— Ще монтират нови във всички отдели! — съобщава Каролин и понася нанякъде купчина коректури. — Така ми казаха долу! Свестни автомати, които да правят наистина хубаво, силно кафе. Било по нареждане на Джак Харпър.
Каролин излиза, а аз оставам да зяпам с отворена уста след нея.
Каквооо?!? Джак Харпър наредил да ни монтират нови автомати за кафе?!?
— Ема! — нетърпеливо ми подвиква Артемис. — Не ме ли чуваш? Иди да ми намериш брошурата за промоцията на „Теско“, която правихме преди две години. Извинявай, мамо — казва тя в телефонната слушалка. — Трябваше да наредя нещо на асистентката си.
Нейната асистентка ли! О, Господи, направо откачам, като говори така за мен!
Но да си призная, сега съм толкова сащисана, че дори не мога да й се ядосам.
„Не, смяната на автоматите за кафе няма нищо общо с мен!“, казвам си твърдо, докато ровя приклекнала из кантонерката с досиета на предишни промоции. Смешно е да се мисли, че това би могло да има нещо общо с мен. Вероятно поначало е имал предвид да ги смени. Вероятно…
Изправям се с купчина брошури в ръце и в следващия миг едва не ги изтървавам на пода.
Ето го!
Стои точно пред мен.
— Здрасти отново — усмихва ми се Джак Харпър и около очите му заиграват ситни бръчици. — Как я караш?
— Ъъъ… добре, благодаря. — Преглъщам тежко и добавям: — Току-що разбрах, че сменят автоматите за кафе. Ъъъ… благодаря.
— Няма защо.
— Внимание, моля! — притичва Пол след него. — Тази сутрин мистър Харпър ще гостува на нашия отдел.
— Моля, наричайте ме Джак — усмихва ни се американецът.
— Прав си. Тази сутрин Джак ще гостува на нашия отдел. Ще наблюдава с какво се занимавате, как действате като екип. Не е нужно да правите нищо по-специално. Просто се дръжте нормално и си работете. — Погледът му спира върху мен и той ми се усмихва леко снизходително. — Привет, Ема! Как си? Всичко наред ли е?
— Ъъъ… да, благодаря, Пол — измънквам. — Направо страхотно.
— Чудесно! Ние се радваме, когато нашите служители са щастливи и доволни. И между другото — Пол се покашля с леко неудобство, — нека ви припомня, че Корпоративният ден на семейството наближава. Както знаете, този традиционен ежегоден празник на нашата компания ще се проведе идващата събота, така че остават броени дни. И тогава ще имаме прекрасен повод да са отпуснем, да опознаем семействата на колегите си и да се позабавляваме заедно!
Всички го зяпаме леко тъпо. До този момент Пол винаги е наричал това фирмено мероприятие „Корпоративен ден на изтъпяването“ и нееднократно е заявявал, че по-скоро ще се остави да му отрежат топките, отколкото да доведе който и да било член на семейството си на него.
— Е, това е! Продължавайте да работите! Джак, ей сега ще ти донеса стол.
— Не ми обръщайте внимание — казва ни Джак Харпър любезно, като сяда в единия ъгъл на офиса. — Все едно ме няма. Дръжте си се както обикновено.
Както обикновено ли?! Да бе, да.
„Както обикновено“ би означавало да се разплуя на стола си, да си събуя обувките, да си изчета имейлите, да си намажа ръцете с крем, да изям няколко желирани бонбона, да си видя хороскопа за деня в Интернет, да видя и хороскопа на Конър, поне десетина пъти да изпиша в бележника си с разкрасени букви и във винетка от цветенца „Ема Коригьн, директор маркетинг“, да пратя имейл на Конър, да изчакам няколко минути, за да видя дали ще ми отговори веднага, да пийна няколко глътки минерална вода и най-сетне да се помъкна да търся брошурата на „Теско“, дето ми я иска Артемис.