— Добре — кимам след дълга пауза. — Ще ги видя.
VII
Докато вървя по улицата с Кейти, част от мен е буквално пализирана от ужас, а друга част иска да избухне в истеричен кикот. Всичките ми колеги са в офиса и се терзаят как и с какво да впечатлят великия Джак Харпър. А аз най-безгрижно се измъквам под носа му, за да изпия едно капучино с приятелката си.
— Извинявай, че прекъснах работата ти — подхвърля ми Кейти, докато влизаме в „Старбъкс“. — Изобщо не предполагах, че Джак Харпър може да седи при вас! Но да знаеш, кодът ни е много хитър — казва ми тя успокоително. — На него и през ум няма да му мине какви ги вършим.
— Сигурно си права — отговарям мрачно. — Изобщо няма да се досети.
— Добре ли си, Ема? — поглежда ме любопитно Кейти.
— Прекрасно! — отговарям с леко истерична веселост. — Абсолютно прекрасно!… Е, какво има чак толкова спешно?
— О, просто трябваше да ти го кажа! Две чаши капучино, моля — поръчва Кейти на келнерката и ми се усмихва развълнувано. — Направо няма да го повярваш!
— Казвай де!
— Имам среща! Запознах се с един нов мъж!
— Амиии! — зяпвам я изненадано. — Наистина ли? Много бързо стана!
— Да. Вчера. Точно както ти каза! В обедната почивка нарочно тръгнах в обратната посока и скоро попаднах на много симпатично заведение. Реших да обядвам там. На опашката точно до мен чакаше един много приятен мъж, който по едно време ме заговори. После седнахме на една маса и продължихме да си говорим… Вече се канех да си тръгвам, когато той ме попита дали бих приела да излезем заедно някой път да пийнем по нещо! — Кейти отпива от капучиното си и ми отправя широка лъчезарна усмивка. — Тази вечер имаме среща!
— Но това е чудесно! — плясвам с ръце от радост заради нея. — Хайде, разправяй! Той какво представлява?
— Много е готин. Казва се Филип. Има прекрасни пъстри очи. И е много чаровен и учтив. Има и страхотно чувство за хумор.
— Звучи направо фантастично!
— Наистина. Имам чувството, че този път нещата ще потръгнат. — Лицето на Кейти буквално сияе от надежда. — Той изглежда толкова различен от останалите! И, Ема, знам, че ще ти прозвучи глупаво, но… — Кейти се поколебава за миг, преди да продължи. — Имам чувството, че появата на този мъж в живота ми се дължи на теб.
— На мен ли? — зяпвам я изумено.
— Ами да! Ти ми вдъхна увереност да заговоря с него.
— Но аз само ти казах, че…
— Каза, че си абсолютно убедена, че в най-скоро време ще срещна някой свестен мъж. Твоята вяра в мен ме вдъхнови. И го срещнах! — възкликна Кейти и очите й се насълзиха. — Извинявай! — прошепна тя и попи с книжната салфетка сълзите си. — Толкова съм щастлива!
— О, Кейти!
— Наистина си мисля, че животът ми ще се обърне. И че всичко ще се промени за добро. И го дължа на теб, Ема!
— Ами, на мен… — казвам с неудобство. — Нищо не съм направила.
— Не е вярно, направила си! — възкликва Кейти от все сърце. — Искаше ми се да ти се отблагодаря по някакъв начин… — започва тя, като измъква от чантата си някакво оранжево плетиво на една кука — …и снощи ти изплетох нещо. — Подава ми го и ме гледа очаквателно. — Шал за глава.
За няколко секунди буквално замръзвам. Оранжев шал за глава, плетен на една кука! Боже мили! Ами сега?!?
— Кейти — измърморвам най-сетне, — ама наистина… не биваше…
— Исках да те зарадвам! И да ти благодаря! — Кейти ме гледа с трепетно очакване. — Особено след като си изгуби коланчето, дето ти го изплетох за Коледа.
— О! — отронвам, изведнъж обзета от чувство на вина, преглъщам тежко и добавям: — Ъъъ… да. Още ми е мъчно за него. Толкова прелестно коланче беше. Никога няма да си простя, че го изгубих.
— Чудо голямо, Ема! — отново светват очите на Кейти. — Ще ти изплета и едно ново коланче.
— Не! Не! — само дето не извиквам от ужас. — Недей, Кейти! Няма нужда!
— Но аз наистина искам да ти изплета коланче! — Привежда се тя през масата и ме прегръща. — Нали за това са приятелите!
Минават още двадесет минути, докато привършим и вторите си чаши капучино и поемем отново към офиса. Когато наближаваме сградата на „Пантера Корпорейшън“, си поглеждам часовника и изведнъж се стряскам — отсъствали сме цели тридесет и пет минути!
— Не е ли страхотно, че ще имаме нови автомати за кафе? — възкликва Кейти, докато тичаме нагоре по стъпалата.
— О… да. Страхотно е.
Стомахът ми се свива при мисълта, че отново ще се изправя пред Джак Харпър. Не съм се чувствала толкова притеснена от изпита ми по кларнет в първи клас — тогава бях толкова нервна, че когато учителят ме попита как се казвам, аз избухнах в плач.