— Е, ще се видим по-късно — подхвърля Кейти, когато стигаме на площадката на първия етаж. — И още веднъж ти благодаря, Ема.
— Няма защо. До скоро.
Когато поемам по коридора към отдела по маркетинг, осъзнавам, че краката ми не ме слушат. Колкото повече наближавам вратата, толкова по-бавно се движат. По-бавно… и още по-бавно…
Една от секретарките в счетоводството ме задминава, потраквайки устремно с високите си токчета, и ми хвърля странен поглед през рамо.
О, Господи! Не, не мога да вляза!
Глупости! Можеш, Ема! Всичко ще е наред. Просто ще си седна тихичко на мястото и ще си продължа работата. Какво толкова… той може и изобщо да не ме забележи, нали така?
Хайде, Ема! Влизай! Колкото повече отлагаш, толкова по-кофти става! Поемам си дълбоко дъх, стисвам очи, бутвам вратата, пристъпвам няколко крачки навътре и отново ги отварям.
Оживена групичка колеги са се струпали около бюрото на Артемис, а от Джак Харпър няма и помен.
— Възможно е да преустрои цялата компания — казва един от групата.
— Аз пък чух да се говори, че имал някакъв таен проект…
— Не може да централизира изцяло маркетинговата дейност — опитва се да надвика останалите Артемис.
— Къде е Джак Харпър? — питам уж небрежно.
— Отиде си — отговаря Ник.
Залива ме вълна на облекчение. Отишъл си е! Няма го!
— Ще се връща ли? — питам с опасение.
— Май не. Впрочем, Ема, приключи ли с онези писма, коитс ти дадох? Вече минаха три дни, а трябваше…
— Ей сега ще ги напиша — отговарям на Ник, като му се усмихвам до уши.
Сядам на бюрото си с усещането за огромна лекота — сякаш съм балон и всеки миг ще полетя. Въодушевено си събувам обувките, протягам ръка към бутилката с минерална вода и…
Върху клавиатурата пред мен виждам сгънат лист хартия, върху който с непознат за мен почерк е написано „За Ема“.
Хвърлям поглед наоколо — не, никой не ме гледа, очаквайки да открия бележката. Дотолкова са погълнати от темата „Джак Харпър“, че изобщо не забелязват какво става наоколо им.
Бавно разгръщам листа и изумено втренчвам поглед в написаното:
„Надявам се срещата да е била продуктивна. Мен лично преглеждането на отчети винаги ме изпълва с истински ентусиазъм.
Добре де, можеше да бъде и по-лошо. Би могло да пише примерно: „Опразни си бюрото.“
Въпреки това обаче до края на работното време стоя на нокти. Всеки път, когато някой влиза в отдела, усещам да ме сграбчва пристъп на паника. А когато чувам някой да оповестява на висок глас в коридора „Джак каза, че може пак да мине през отдела по маркетинг“, съвсем сериозно решавам да се скрия в тоалетната и да не си показвам носа навън, докато той не си тръгне.
В края на работния ден, точно в 5.30, спирам да пиша насред изречението, което съм подхванала, изключвам компютъра, грабвам палтото си и изхвърчавам през вратата. Изтичвам с шеметна скорост надолу по стълбите и леко се поотпускам едва когато се озовавам в относителна безопасност на улицата.
Хлътвам в метрото и след двадесетина минути вече съм си у дома. Отваряйки входната врата на апартамента, дочувам странен шум откъм стаята на Лиси. Някакво пухтене и блъскане по стената. Вероятно се е заела да пренарежда мебелите си.
— Лиси! — извиквам, влизайки в кухнята. — Няма да повярваш какво се случи днес!
Отварям хладилника, изваждам бутилка минерална вода и я притискам до пламналото си чело. След малко я отварям, отпивам няколко глътки и отново излизам в коридора точно когато вратата на стаята на Лиси се отваря.
— Лиси — започвам аз, — какво, за Бога…
И млъквам стреснато, защото от стаята излиза не тя, а един мъж.
Един мъж! Висок слаб тип с модни черни панталони и очила с метални рамки.
— О! — възкликвам изненадано. — Ъъъ… здрасти.
— Ема! — появява се зад него и Лиси, облечена в тениска и някакви сиви спортни панталони, които никога преди не съм виждала. Изглежда стресната от появата ми. — Идваш си по-рано.
— Знам. Но…
— Това е Жан-Пол — казва Лиси. — Жан-Пол, това е съквартирантката ми Ема.
— Здрасти, Жан-Пол — поздравявам с дружелюбна усмивка.
— Радвам се да се запознаем, Ема — отговаря ми той с френски акцент.
Божичко, колко секси звучи френският акцент! Направо адски секси!
— Жан-Пол и аз точно… хм… преглеждахме едно съдебно дело — измънква Лиси.
Съдебно дело ли? Да бе, да, не на мен тия. С цялото това пухтене и блъскане. Аз да не съм расла под върбова сянка!
— Трябва да тръгвам — подхвърля Жан-Пол, като поглежда под око към Лиси.