— Ще те изпратя — отговаря му тя с явно разочарование. Двамата излизат през входната врата и известно време ги чувам да си шепнат на стълбищната площадка.
Отпивам още няколко глътки минерална вода, после влизам в хола и се стоварвам на дивана. Цялото тяло ме боли от това, че съм седяла цял ден скована от напрежение. Адски кофти за здравето. Изобщо не ми е ясно как ще я избутам цялата тази седмица с Джак Харпър, без да погина!
— Я казвай какво става тук? — питам в мига, когато Лиси влиза в хола.
— Какво имаш предвид? — прави се тя на дръж ми шапката.
— Ти и Жан-Пол! От колко време сте…
— Не сме… — започва Лиси и се изчервява като домат. — Това не беше… Просто преглеждахме едно дело. Нищо повече.
— Да бе, да.
— Честно. Кълна ти се!
— Ами добре — вдигам вежди многозначително. — Щом казваш.
Понякога Лиси изпада в подобни настроения — става крайно стеснителна и потайна. Ама някоя вечер ще я изкарам от нерви и ще си признае. Сега обаче не ми е до това.
— Е, как ти мина денят днес? — пита тя, като сяда по турски на пода и взема някакво списание.
Как е минал ли?
Дори не знам откъде да започна.
— Как е минал ли? — възкликвам най-сетне. — Беше истински кошмар!
— Така ли? — поглежда ме изненадано Лиси.
— Не, връщам си думите назад. Не беше кошмар, ами кошмар на кошмарите!
— Какво е станало? — Лиси вече гори от любопитство. — Хайде де, казвай!
— Ха! — поемам си дълбоко дъх, като си приглаждам косата. Просто не знам откъде да започна. — И така, цялата тази ужасна история със самолета от Глазгоу…
— Когато Конър те посрещнал на летището и всичко било ужасно романтично и…
— Всъщност… — покашлям се леко — …преди това. По време на полета. До мен седеше един… мъж. И самолетът се лашкаше като… — Прехапвам устни. — Честно, мислех, че всички ще умрем и че той е последният човек, който виждам в живота си… и… аз…
— О, Боже! — изписква Лиси и затулва уста с длан. — Да не би… да не би да си правила секс с него?
— По-лошо. Казах му всичките си тайни!
Очаквам, че Лиси ще бъде потресена и ще каже нещо от рода на „О, не!“, но тя само ме зяпа тъпо.
— Какви тайни?
— Моите! Така де, нали разбираш…
Лиси ме гледа така, сякаш изведнъж са ми израснали рога.
— Ама ти имаш някакви тайни, така ли?
— Разбира се, че имам тайни! — възкликвам нетърпеливо. — Всеки си има тайни.
— Аз нямам! — извиква тя възмутено и изглежда адски обидена. — Никакви тайни нямам!
— Имаш!
— Като какво например?
— Ами… ами… Я да видим… — Започвам да изброявам на пръсти. — Никога не си признала на баща си, че ти си изгубила ключа от гаража.
— Ама това беше преди сто години! — възкликва Лизи намусено.
— Никога не си казала на Саймън, че се надяваш да ти направи предложение за женитба.
— Изобщо не съм се надявала! — изчервява се Лиси. — Добре де, само малко…
— Мислиш си, че смотаният ни съсед си пада по теб…
— Това не е тайна! — врътва нагоре очи Лиси.
— Да бе, не е! Ами да му го кажа тогава, а? — Накланям се към отворения прозорец и се провиквам: — Ей, Майк! Знаеш ли какво? Лиси мисли, че…
— Млък! — изпищява Лиси.
— Ха! Не било тайна! Видя ли, че и ти имаш тайни? Всеки има някакви тайни! Предполагам, че дори папата си има една-две тайнички.
— Добре де, добре! — примирява се Лиси. — Съгласих се. Ама не разбирам какъв е проблемът. Казала си на някакъв тип в самолета тайните си…
— И днес същият тип се появи в службата.
— Каквооо?!? — зяпва ме Лиси. — Ама ти сериозно ли? Кой е той?
— Той е… — Точно се каня да изтреса името на Джак Харпър, когато изведнъж се сещам за какво ме беше помолил. — Ами той е… един, дето дойде да… да наблюдава работата ни — измънквам неопределено.
— Някакъв шеф ли е?
— Той е… аха. Би могло да се каже, че е доста голям шеф.
— Много важно. — Лиси сбръчква чело замислено. — Добре де, това има ли някакво значение? Какво като знае едно-две неща за теб… Чудо голямо.
— Лиси, не става дума само за едно-две неща. — Усещам, че се изчервявам. — Казах му абсолютно всичко! Казах му, че в автобиографията си съм писала, че на матурата имам шестица по математика, докато всъщност имам четворка.
— Излъгала си?!? — възкликва Лиси потресено. — Сериозно ли говориш?
— Казах му, че поливам с портокалов сок коледната звезда на Артемис. Казах му, че прашките ме убиват и че…
Млъквам, защото забелязвам, че Лиси ме гледа със зяпнала уста и ококорени очи.
— Ема — успява тя най-сетне да проговори, — да си чувала случайно израза „прекомерно много информация“?
— Но аз изобщо не съм искала да му казвам каквото и да било! — сопвам й се отбранително. — Сама не знам как стана! Бях изпила три водки и мислех, че ще умрем. Честно, Лиси, ако беше на мое място, и ти също щеше да си кажеш и майчиното мляко. Всички наоколо пищяха, молеха се на Бога, самолетът се тресеше като за световно…