— И ти значи си издрънкала всичките си тайни на баш шефа си, така ли?
— Но той още не ми беше шеф в самолета! — извиквам отчаяна от тъпотата й. — Беше си един най-обикновен непознат! Предполагаше се, че никога повече няма да го видя!
Настъпва мълчание, докато Лиси се опитва да осмисли нещата.
— Хм, точно същото се случило и на братовчедка ми — казва най-сетне тя. — Отишла на някакъв купон и там се сблъскала с кого мислиш? С лекаря, който бил изродил бебето й само два месеца по-рано!
— Аууу! — възкликвам шокирано.
— Именно! Така ужасно се засрамила, че незабавно си тръгнала. Ами как иначе?!? Та той й бил видял… Каза, че докато раждала, й било все тая, ама като го видяда на купона да бъбри за цени на къщи, с чаша вино в ръка…
— Ами да! Точно същото стана и с мен — въздъхвам отчаяно. — Той е наясно с най-най-интимните ми неща. С тази разлика, че аз няма как да си тръгна! Трябва да седя и да се правя на съвестен служител. А той знае, че не съм!
— И сега какво ще правиш?
— Не знам! Предполагам, че нищо не мога да направя, освен да го отбягвам.
— За колко време е тук?
— До края на седмицата — въздъхвам отчаяно. — Цяла една седмица!
Вземам дистанционното и пускам напосоки телевизора. За момент двете оставаме смълчани, загледани в някаква реклама — танцуващи модели, обути в дънки на „Гап“.
Клипът свършва. Отлепям поглед от телевизора и забелязвам, че Лиси ме наблюдава любопитно.
— Какво? — питам леко стреснато. — Какво има?
— Ема… — започва тя, замлъква неуверено и леко се покашля преди да продължи. — Ти нали нямаш никакви тайни от мен?
— От теб ли? — питам, изненадана от неочаквания й въпрос.
В ума ми избухва фойерверк от спомени. За шантавия ми сън, в който Лиси и аз бяхме лесбийки. За двата или три пъти, когато бях купила моркови от супермаркета (каквито тя категорично отказваше да яде), а после й се бях заклела, че са от магазина за органични храни. За онова лято, когато двете с нея бяхме петнадесетгодишни и тя замина с родителите си на екскурзия до Франция, а аз излязох на една среща и се целувах с Майк Епълтън, в когото Лиси беше адски влюбена, и никога не й го казах.
— Не! Разбира се, че нямам! — отговарям и припряно отпивам глътка вода, като тайничко заключвам пръсти зад гърба си. — Защо питаш? Да не би ти да имаш някакви тайни от мен?
— Не, разбира се, че нямам — отвръща тя, но с доста неестествен тон на гласа. — Просто се… чудех. — Взема телевизионния справочник и припряно започва да го прелиства, като нарочно отбягва погледа ми. — Нали разбираш, от чисто любопитство.
— Аха, ясно — свивам рамене. — Е, и аз питах само от чисто любопитство.
Уаууу! Лиси има тайна!!! Чудя се каква ли би… Ама да, разбира се! Как ли пък не — преглеждали съдебно дело! Ама тя да не ме има за глупачка?
VIII
На следващата сутрин пристигам на работа с една-едничка цел: на всяка цена да отбягвам Джак Харпър.
Добре де, няма да ми е особено трудно, нали така? „Пантера Корпорейшън“ е огромна компания в огромна сграда. Днес той ще е зает с посещения из другите отдели. Сигурно ще има и куп съвещания. Вероятно ще прекара целия ден на директорския етаж или нещо подобно.
За всеки случай обаче забавям крачка, когато стигам остъклените врати на входа и предпазливо надниквам вътре, за да се уверя, че не е някъде из фоайето.
— Добре ли си, Ема? — пита Дейв, охранителят, и избързва да ми отвори вратата. — Изглеждаш сякаш си се изгубила.
— Не, добре съм, благодаря — позасмивам се с леко облекчение, докато продължавам да оглеждам зорко фоайето.
Хубаво, никъде не го виждам. Всичко ще е наред. Вероятно още не е дошъл. Нищо чудно днес изобщо да не дойде, нали така? Вече успокоена отмятам коса, прекосявам бързо фоайето и тръгвам нагоре по стълбите.
— Джак! — изведнъж чувам глас откъм площадката на първия етаж. — Може ли за минутка?
— Естествено.
Боже мили, неговият глас! Откъде, по дяволите…
Озъртам се ужасено и го забелязвам в другия край на площадката да разговаря с Греъм Хилингдън. Сърцето ми отива в петите. Вкопчвам се здраво в парапета и леко приклякам. Мамка му! Ако погледне насам, няма начин да не ме види!
Защо виси по площадките?!? Няма ли си някой голям офис на важна клечка, където да си седи?
Както и да е. Няма значение. Просто ще… мина от другаде. Полекичка отстъпвам няколко стъпала надолу, като се старая да не тракам с токчетата си и да не правя резки движения, за да не привлека вниманието му. Мойра от счетоводството минава покрай мен, докато предпазливо слизам заднешком, и ме изглежда странно. Не ми пука! Трябва да се измъкна.