Лекичко си отдъхвам, когато излизам от обсега на полезрението му и вече по-бързо се връщам обратно на изходна позиция. Ами да! Ще се кача с асансьора. Няма проблеми. Уверено тръгвам да прекосявам фоайето и вече съм стигнала по средата му, когато изведнъж замръзвам на място, защото чувам:
— Правилно, така е.
Отново неговият глас! И май приближава. Или от шубе ми се причуват разни неща?
— …мисля да се вгледам по-внимателно в…
Рязко врътвам глава. Добре де, къде е пък сега?!? В коя посока отива?
— …наистина смятам, че…
Мамка му! Слиза по стълбите. Няма къде да се скрия!
Без изобщо да се замисля, хуквам към остъклената входна врата, отварям я със замах и изхвърчавам навън от сградата, Само дето не се сривам надолу по стълбите, тичам като обезумяла около двеста метра и спирам, едва поемайки си дъх.
Нещата не отиват на добре.
Няколко минути стоя като истукан насред улицата, под яркото утринно слънце и се опитвам да преценя колко още ще се мотае из фоайето. После едва ли не на пръсти отново се промъквам до остъклените врати на сградата. Ще приложа нова тактика. Този път ще мина като светкавица през фоайето, адски делово и съсредоточено. Дори Джак Харпър да е някъде там — все едно, няма да поглеждам ни вляво, ни вдясно, и… О, Боже Там е! Говори с Дейв.
Изведнъж се усещам, че отново тичам като гламава по улицата в обратната посока.
Ама не! Цялата тази работа започва да става жалка и смешна! Не мога да прекарам целия ден на улицата, нали така? Трябва да стигна някак до бюрото си. Хайде, Ема! Мисли! Трябва да има някакъв начин…
Ами да! Гениално!
Три минути по-късно за пореден път се отправям към входа на „Пантера Корпорейшън“, забола нос в някаква статия в „Таймс“. Дотолкова съм погълната от нея, че не забелязвам нищо наоколо си — пък и никой не може да види лицето ми, скрито зад разгърнатия вестник! Върхът!
Отварям с рамо остъклената врата, минавам през фоайето и изкачвам стълбите към първия етаж, без изобщо да вдигам поглед от вестника. Подтичвам по коридора към отдела по маркетинг с усещането за уютна безопасност, благодарение на прекрасния „Таймс“. Как не съм се сетила по-рано! Трябва по-честичко да я прилагам тази страхотна тактика! Хи-хи, адски готино чувство — сякаш съм невидима или…
В следващия миг налетявам с пълна сила на някого.
— Ау! Пардон! — възкликвам и подавам глава иззад вестника. Пол си разтрива брадичката и ме гледа яростно.
— Ема! Какви ги вършиш, по дяволите!
— Ами… бях се зачела в „Таймс“ и… — измънквам стреснато. — Извинявай.
— Както и да е. Къде се беше запиляла? Откога те търся! Веднага започвай да правиш кафе и чай. Съвещание на отдела. В десет.
— Кафе и чай ли? — питам озадачено.
Никога не е имало кафе и чай — нито каквото и да било друго — на съвещанията на отдела ни. А и в най-добрия случай на тях я се съберат пет-шест души, я не.
— Днес искам да има кафе и чай, ясно ли е?! А също и няколко вида бисквити! И всички да са на линия, защото Джак Харпър ще присъства.
— Какво? — питам тъпо, обзета от паника.
— Джак Харпър ще присъства! — повтаря Пол нетърпеливо. — Така че, давай по-бързо!
— Ама… трябва ли и аз да идвам? — не успявам да се въздържа.
— Какво! — гледа ме Пол неразбиращо.
— Само се чудех… дали и аз трябва да… влизам на съвещанието или… — мънкам вяло.
— Ема, ако можеш да ни сервираш кафето и чая по телепатия, нямам нищо против да си седиш на бюрото. В противен случай обаче, би ли била така любезна да си размърдаш задника и точно в десет да се появиш в заседателната зала с кафе, чай и бисквити?! И да ти кажа, за човек, който иска да напредне в кариерата, ти…
Пол не довършва изречението, но то е повече от ясно. Поклаща укоризнено глава и забързва по коридора.
О, как е възможно всичко да се изкофти толкова много — и то преди още да съм стигнала до бюрото си?!?
Захвърлям чантата и жакета върху бюрото си, хуквам по коридорите към асансьора и натискам бутона за повикване. След секунди асансьорът пристига и вратите му се отварят пред мен.
Не! Не!!! Не може да бъде!
Сигурно сънувам някакъв кошмар.
В асансьора е Джак Харпър. Сам. Облечен във вечните си протъркани дънки, но този път с кафяв кашмирен пуловер. Говори нещо по мобилния си телефон.
Неволно отстъпвам стреснато крачка назад. Той затваря телефона си, накланя леко глава настрани име гледа въпросително.