— Е, ще ползваш ли асансьора? — пита Джак Харпър любезно.
Изгубвам ума и дума. Какво да правя, за Бога?!? Защото не мога да му кажа „А, не, повиках го само за майтащ ха-ха“, нали?
— Да — измърморвам най-сетне и пристъпвам в кабинката с вдървени от ужас крака. — Ще го ползвам.
Вратите се затварят и потегляме нагоре в пълно мълчание. Стомахът ми се е свил на топка от напрежение.
— Ъъъ… мистър Харпър — започвам, изпотена от неудобство. Той ме поглежда. — Искам да се извиня за… ъъъ… за вчера. Няма повече да правя така.
— Сега вече ще имате хубаво кафе — отговаря той сериозно, - така че няма да ви се налага да тичате до „Старбъкс“.
— Да, знам. Наистина съжалявам за станалото — повтарям, пламнала от срам. — И искам да ви уверя, че това няма да се повтори. — Прокашлям се лекичко и добавям: — Аз съм изцяло предана на „Пантера Корпорейшън“ и ще й служа вярно от цялото си сърце и душа всеки ден, сега и за в бъдеще.
За малко да добавя „Амин“.
— Разбирам — казва Джак Харпър, без да сваля поглед от мен, а ъгълчетата на устата му леко потрепват. — Това е… чудесно. — Замисля се за момент, а после пита: — Ема, можеш ли да пазиш тайна?
— Да! — отговарям припряно. — Каква тайна?
Джак Харпър се привежда към мен и прошепва:
— Аз също клинчех.
— Каквооо? - опулвам се срещу него невярващо.
— Когато постъпих на първата си работа — продължава той, вече с нормален тон, — имах един колега и приятел, с когото редовно клинчехме. За целта и ние също си имахме код. — В очите му проблясват весели искрици при този спомен: — Когато ни писнеше, някой от нас се обръщаше към другия с настойчивото искане спешно да отидем да изровим от архива досието „Леополд“.
— А какво е било това досие?
— Нямаше такова — усмихва се широко Джак Харпър. — Използвахме го като извинение да се измъкнем от бюрата си.
— О! Ясно!
Изведнъж ми поолеква и започвам да се чувствам малко по-добре.
Великият Джак Харпър е клинчил от работа?!? Аз пък си мислех, че той непрекъснато е бил блестящ и неуморен генератор на гениални творчески идеи!
Асансьорът спира на третия етаж и вратите му се отварят, но в коридора няма никой.
— Колегите ти изглеждат много мили и дружелюбни хора — подема Джак, когато асансьорът отново потегля нагоре. — И безкрайно отзивчиви и любезни един към друг. Винаги ли са такива?
— Абсолютно! — изстрелвам на секундата. — С удоволствие си сътрудничим и винаги… оперираме… в духа на екипната работа. — Чудя се какво още да кажа, което да прозвучи солидно и отговорно, когато улавям погледа му.
О, Господи! Той знае, че това са пълни глупости!
Няма никакъв смисъл да продължавам да му хвърлям прах в очите, нали така?
— Добре де… — подемам, като се облягам на стената на асансьора, — …в реалния живот изобщо не се държим така един към друг. Пол обикновено ми крещи поне шест пъти дневно, а Ник и Артемис се ненавиждат от дън душа. И досега не е имало случай да обсъждаме литературни произведения… нито каквото и да било друго. Преструвахме се… за пред вас.
— Прав съм бил, значи. Атмосферата в административния отдел също ми се стори доста фалшива. И подозренията ми се усилиха още повече, когато двама от служителите там изведнъж запяха хорово химна на „Пантера Корпорейшън“. А аз дори не знаех, че има такава песен.
— Нито пък аз! — възкликвам изненадано. — Готина ли е?
— А ти как мислиш?
Джак сбръчква лице в комична гримаса на ужас. Не издържам и се разсмивам.
Странно, но напрежението между нае изведнъж е изчезнало. Имам чувството, че сме стари приятели или нещо подобно.
— А какво ще кажеш за Корпоративния ден на семейството? — пита Джак. — Очаквате ли го с нетърпение?
— Да бе, да! Все едно чакаме да ни вадят зъб без упойка! — изтрисам, без да се замисля.
— И на мен така ми се стори — кимва той с развеселен израз на лицето. — Ами какво… — продължава той, но изведнъж спира леко разколебано. После тръсва глава. — Какво мислят хората за мен? — С неволен жест на неудобство разрошва косата си и добавя: — Не е нужно да ми отговаряш, ако това те притеснява.
— Нищо подобно. Всички ви харесват! — възкликвам аз. Замислям се за секунда. — Въпреки че… някои хора… ъъъ… се стряскат от приятеля ви.
Няколко секунди той ме гледа неразбиращо, после отмята глава и се разсмива.
— От кого, от Свен ли? О, Свен е един от най-старите и най-близките ми приятели и мога да те уверя, че нямате никакво основание да се стряскате от него. Той всъщност е…
Джак млъква рязко, защото асансьорът спира и вратите му започват да се отварят. На секундата двамата си лепваме сериозни и делови изражения и леко се отдръпваме един от друг. Когато вратите се отварят докрай, стомахът ми се свива на топка.