— Ще желаете ли нещо за десерт?
Гласът на изневиделица появилия се келнер прекъсва мрачните ми размисли и аз му отправям скована усмивка.
— Не, благодаря.
Преситена съм от цялата тази скапана вечер. Мечтая да свьршва по-скоро и да си отида вкъщи.
— Може би кафе? — предлага ми с усмивка келнерът.
— Дамата иска десерт — изведнъж се обажда Джак.
Какво? Какво каза той току-що? Келнерът ме поглежда нерешително.
— Не, не искам — заявявам твърдо.
— Стига де, Ема! — подхвърля Джак и в гласа му отново се прокрадват предишните топли и закачливи нотки. — Не е нужно да се преструваш пред мен. В самолета ми каза, че винаги правиш така. Казваш, че не искаш десерт, но всъщност искаш.
— Е, този път наистина не искам.
— Десертът е предварително поръчан, специално за теб. Сладоледена торта с карамел…
Изведнъж възприемам поведението му като обидно снизходително. Откъде накъде пък ще знае какво искам?!? Може да искам някакъв плод, например. Или пък нищо. Та той въобще не ме познава. Ама изобщо!!!
— Не съм гладна — отсичам и отдръпвам стола си назад.
— Ема, много добре те познавам. Знам, че всъщност го искаш…
— Не ме познаваш! — извиквам гневно, преди да успея да се възпра. — Знаеш само някои отделни факти за мен. Но това изобщо не значи, че ме познаваш!
— Какво искаш да кажеш? — отправя ми озадачен поглед Джак.
— Ако ме познаваше — продължавам с разтреперан глас, — щеше да знаеш, че когато излизам на вечеря с някого, искам този човек да ме слуша, когато му говоря. И да се отнася с мен поне с мъничко уважение, а не да ми се сопва да престана да задавам въпроси, когато всъщност се опитвам единствено да завържа разговор с него…
Джак ме гледа изненадано.
— Ема, добре ли си?
— Не, не съм добре! Та ти ме пренебрегваше почти през цялата вечер.
— Не си справедлива.
— Пренебрегваше ме! Караше на автопилот. Откакто първия път звънна мобилният ти телефон…
— Виж, Ема — подхвана Джак, като разтърка лице с длани, — точно сега в живота ми стават някои неща, които са изключително важни за мен…
— Хубаво, нека си стават, само че без мен.
Очите ми са замъглени от сълзи, когато се изправям и посягам за чантата си. Толкова исках да прекараме една чудесна вечер! Толкова големи надежди имах. Направо не ми се вярва как се обърка всичко.
— Точно така! Дай му да се разбере! — провиква се одобрително от другия край на салона жената със златистия жакет, а после се обръща към Джак: — И да знаеш, че това момиче си има прекрасен съпруг. Изобщо не си й притрябвал!
— Благодаря ти за вечерята — казвам, забила поглед в покривката на масата, когато един от келнерите изниква до мен с палтото ми в ръце.
— Ема — гледа ме невярващо Джак и също става, — не мислиш сериозно да си тръгнеш, нали?
— Напротив, тръгвам си.
— Не го прави. Моля те. Седни и изпий поне едно кафе. Обещавам да разговарям…
— Не искам кафе — отсичам, докато келнерът ми държи да си облека палтото.
— Един ментов чай тогава. Или хапни няколко бонбона. Специално за теб съм поръчал една кутия „Годива“. (Прочута (и скъпа) марка шоколадови бонбони с различен пълнеж. - Бел. прев.)
Тонът на гласа му е умолителен и за секунда се поколебавам. Обожавам бонбоните „Годива“!
Но не! Решила съм и край! Тръгвам си!
— Не! — Преглъщам тежко. — Отивам си. Много ви благодаря — обръщам се към келнера. — Как разбрахте, че искам палтото си?
— Стараем се да забелязваме тези неща — отговаря ми той дискретно.
— Ето, виждаш ли?! — казвам на Джак. — Тези хора ме познават!
Един миг двамата се гледаме напрегнато.
— Добре — въздъхва най-сетне Джак и свива примирено рамене. — Чудесно. Даниел ще те откара до вас. Той чака вън в колата.
— Няма да използвам колата ти! — възкликвам ужасено. — Сама ще се прибера, благодаря.
— Ема, не прави глупости.
— Довиждане. И много благодаря — добавям към келнера. — Вие всички бяхте много внимателни и мили с мен.
Изхвърчавам от ресторанта. И откривам, че навън вали. А аз нямам чадър.
Много важно, не ми пука! Тръгвам си и това е! Поемам почти тичешком по улиците, като леко се подхлъзвам по влажния паваж, а по лицето ми се стичат дъждовни капки, примесени със сълзи. Нямам никаква представа къде се намирам. Нито къде е най-близката станция на метрото… нито пък къде…
О, ето някаква автобусна спирка. Сред номерата на табелата разпознавам един, който отива до Айлингтън.
Прекрасно. Ще се прибера с автобуса. А вкъщи ще си сваря голяма чаша горещ шоколад. Може да хапна и малко сладолед пред телевизора.
Под навеса на спирката има пейка, на която се отпускам унило, благодарейки на Бога, че косата ми няма да се намокри още повече. Гледам тъпо в някаква реклама за коли, като се чудя каква ли щеше да е сладоледената торта, която Джак е поръчал да направят специално за мен в ресторанта, и дали в пълнежа щеше да има ядки или захаросани плодове… И точно тогава на паважа пред спирката спира плавно голяма сребриста лимузина.