— Здравейте отново — усмихвам й се аз. — Какво съвпадение, нали?
Момичето ме гледа някак странно.
— Здравейте. Ъъъ…
— Какво има?
Защо ли изглежда толкова притеснена?
— Извинете, но… Знаете ли, че… — мънка тя и прави неопределен жест към гърдите ми.
- Какво да знам? — питам с учтива усмивка.
После поглеждам надолу и замръзвам със зяпнала уста.
Незнайно как копринената ми блузка се е разкопчала от само себе си, докато съм вървяла.
Сутиенът ми е изложен на показ! Моят розов дантелен сутиен! Същият, дето малко нещо се пораздърпа при прането!
(За да узнаете нещо повече за опасностите, дебнещи под пьт и над път съвременната делова жена, а също и как да подхождате към тях, прочетете „Маниашки наръчник на Алис К. (Как да оцелееш, да не полудееш и да откриеш идеалните обувки)“ от Каролин Нап, ИК „Кръгозор“, 2003 г. — Бел. ред.)
Ето защо значи онези хора са ми се усмихвали. Не защото светът е прекрасен, а защото аз съм Жената с раздърпания розов сутиен. О, ужас!
— Благодаря — смутолевям и припряно, с разтреперани пръсти и пламнала от унижение, започвам да се боря с копчетата на блузката си.
— Днес май не е най-щастливият ви ден — отбелязва съчувствено стюардесата, като протяга ръка за бордовата ми карта. — Съжалявам, но на бара нямаше как да не чуя какво казахте по телефона.
— Няма нищо — успявам да лепна на лицето си нещо като полуусмивка. — Така си е, не бих казала, че е най-щастливият ден през живота ми.
Настава кратко мълчание. Стюардесата гледа замислено бордовата ми карта.
— Вижте какво… — започва тя почти шепнешком, — какво ще кажете да ви сменя класата с по-висока?
— Да ми смените класата ли? — зяпвам я слисано.
— Е, заслужавате да ви се случи и нещо хубаво, нали?
— Ама наистина ли? Но… можете ли да го правите? Просто ей така, без нищо?
— Ако има свободни места — да, можем. Но умерено и дискретно, разбира се. Пък и този полет е много кратък, така че… — Стюардесата ми се усмихва заговорнически и добавя: — Но няма да казвате на никого, нали?
Отвежда ме в предната част на самолета и ми посочва с жест едно от широките, удобни кресла. Никога преди, в целия ми живот, не ми е била повишавана класата! Почти не ми се вярва, че ето, сега, тази стюардеса наистина го прави.
— Това първа класа ли е? — питам я шепнешком, оглеждайки почтително луксозната обстановка. От дясната ми страна мъж в изискан сив костюм пише нещо на лаптопа си, а две възрастни дами в ъгловите кресла си нагласят слушалките на главите.
— Бизнескласа. На този полет няма първа — отговаря ми стюардесата тихо, а после повишава глас до нормален тон: — Всичко наред ли е? Доволна ли сте?
— Идеално. Много ви благодаря.
— Няма проблем.
Момичето ми се усмихва отново и се отдалечава по пътечката, а аз напъхвам дипломатическото си куфарче под предната седалка.
Уаууу! Ама тук наистина е страхотно! Широки удобни кресла, поставки за отмора на краката и изобщо… Това пътуване ще бъде абсолютен кеф от началото до края — казвам си твърдо аз. Пристягам възможно най-безгрижно колана през кръста си, като старателно се опитвам да не забелязвам ужасените присвивания на стомаха си.
— Ще желаете ли малко шампанско?
Приятелката ми, стюардесата, се е появила отново и ми се усмихва топло.
— О, чудесно — отговарям. — Благодаря.
Шампанско!
— А за вас, сър? Малко шампанско?
До този момент мъжът в креслото до мен изобщо не ме беше погледнал. Седи извърнат към прозореца. Облечен е в поизтъркани дънки и суичър. Когато се обръща да отговори на стюардесата, мярвам тъмни очи, набола тъмна брада и дълбока бръчка на челото.
— Не, благодаря. Само чаша бренди.
Гласът му е суховат, с американски акцент. Каня се да го попитам учтиво откъде е, но преди още да си отворя устата, той отново се е извърнал към прозореца.
Чудесно, защото ако трябва да бъда откровена, аз също нямам никакво настроение за разговори.
II
Добре де! Истината е, че цялата тази работа изобщо не ми харесва.
Хубаво, знам, че седя в бизнескласа; знам, че съм заобиколена от страхотен лукс. Ама стомахът ми въпреки всичко се е свил на топка от страх.
По време на излитането броях много бавно, със затворени очи, и това донякъде помогна. Но когато се издигнахме на около петстотин километра във въздуха, цялата ми решимост се изпари. Така че сега седя, отпивам от шампанското, чета някаква статия в „Космополитън“ — „Тридесет неща, които всяка жена трябва да направи, преди да навърши тридесет години“ — и полагам неимоверни усилия да приличам на безгрижна, изискано отпусната, пътуваща в бизнескласа висша специалистка по маркетинг. Но (О, Боже! О, мили Боже!) истината е, че и най-малкото шумче ме кара да подскачам; и при най-малкото трепване на самолета затаявам дъх и стисвам зъби.