В ума ми се въртят различни картини от вечерта — жената в златистия жакет, розовия коктейл, лицето на Джак, когато казах, че си тръгвам, келнерът с палтото ми в ръце, приближаващата към автобусната спирка кола на Джак… Всъщност не съм наясно какво точно си мисля. Седя, загледана през прозореца, заобиколена от успокоително познатите шумове наоколо ми. Бученето и хъркането от двигателя на старомодния автобус. Свистенето при отварянето и затварянето на вратите. Трополенето на хората, които се качват и слизат.
Усещам лашкането на автобуса при завоите, но почти не си давам сметка накъде пътуваме. След известно време обаче до съзнанието ми започват да достигат познати гледки от външния свят и осъзнавам, че наближаваме моята улица. Тръсвам глава, вземам чантата си и тръгвам по пътеката към стълбите за долния етаж.
Изведнъж автобусът завива рязко наляво. Вкопчвам се в облегалката на близката седалка, за да не падна. Защо завиваме наляво, по дяволите? Поглеждам през прозореца, като си мисля, че ще е адски гадно, ако ми се наложи да вървя по-дълго пеша под дъжда заради някаква тъпа промяна на маршрута. И буквално зяпвам от изумление.
Не, не може да бъде!
Няма начин да сме…
Няма, няма, ама сме! Вглеждам се изумено през прозореца. Ами да! Автобусът е навлязъл в нашата тясна уличка.
И спира точно пред входната ми врата!
Толкова бързо се втурвам надолу по стълбите, че за малко да си счупя глезена. Втренчвам се изумено в шофьора.
— Елърууд Роуд, номер четиридесет и едно — оповестява той тържествено.
Не, невъзможно.
Сащисано се оглеждам из автобуса. Двама подпийнали тийнейджъри ме зяпат тъпо.
— Каква е тази работа? — поглеждам отново шофьора, — Да не би да ви е платил?
— Петстотин кинта — отговаря шофьорът, като ми намигва. — Който и да е този мъж, миличка, на твое място не бих го изпуснал.
Петстотин лири?! Господи!
— Благодаря — казвам замаяно. — Така де, благодаря, че ме докарахте.
Имам чувството, че сънувам. Слизам и пристъпвам към входната врата. Но Лиси вече я отваря със замах.
— Това автобус ли е? — извиква тя изумено. — Какво прави тук?
— Това е моят автобус — отговарям невъзмутимо. — Просто ме докара до вкъщи.
Махвам с ръка на шофьора, който отново ми намигва и потегля.
— Не, невъзможно! — отронва бавно Лиси, загледана след изчезващия зад ъгъла автобус. После се обръща и ме поглежда изпитателно. — Значи… в крайна сметка всичко е… наред, а?
— Да! — отговарям. — Да, всичко е… наред.
XIV
Да не казвам на никого. Да не казвам на абсолютно никого!
Да не казвам на абсолютно никого в службата, че снощи съм била на среща с Джак Харпър.
Така де, не че имам намерение да казвам на когото и да било, ама… почти съм убедена, че ще го изтърся по погрешка.
Или че някой ще се досети къде съм била снощи. Така де, положително ми личи… по израза на лицето, по дрехите, по походката… Имам чувството, че всичко в мен сякаш крещи: "Хей! Знаете ли къде бях снощи?!?"
— Здрасти — изненадва ме Каролин пред автомата за кафе. — Как си?
— Чудесно, благодаря — отговарям, като изтръпвам виновно. — Снощи си прекарах една спокойна вечер вкъщи. Беше… наистина спокойно! Бяхме само двете със съквартирантката ми. Изгледахме три филма на видеото. „Хубава жена“, „Нотинг Хил“ и „Четири сватби и едно погребение“. Само двете с нея. Нямаше никой друг.
— Ясно — отговаря Каролин с леко озадачен израз на лицето. — Прелест!
О, Господи! Изпускам си нервите. Сама се издавам! Всеки знае, че точно така се прецакват престъпниците. Започват да трупат прекалено много подробности в свое оправдание и сами се набутват.
Край! Никакво дърдорене! Само едносрични отговори!
— Здрасти — подхвърля Артемис, когато сядам на бюрото си.
— Здрасти — отговарям и здраво стисвам устни, за да не изтърся още нещо.
Въпреки че на езика ми е цяла една грижливо нагласена история за това как снощи двете с Лиси сме си останали вкъщи и сме си поръчали за вечеря пица със сладки зелени чушки, а са ни донесли пица със зелени люти чушлета, ха-ха, какво недоразумение.
Тази сутрин имам да вкарвам в компютъра разни рекламни материали, вместо това обаче измъквам лист хартия и започвам да нахвърлям идеи къде бих могла да заведа Джак Харпър тази вечер.
1. На кръчма. Не. Банално и досадно.