2. На кино. Не. Ще трябва да седим и да мълчим два часа, вместо да си говорим и да се опознаваме взаимно.
3. На пързалката за зимни кънки. Това пък откъде ми хрумна?!? Та аз изобщо не карам зимни кънки! А, да… преди време гледах един готин филм и там той и тя се свалиха на пързалката. Беше адски романтично. Както и да е.
4. …
Господи, нищо друго не ми хрумва. Ама че идиотска работа! Седя тъпо загледана в листа, заслушана с половин ухо в разговорите край мен.
— …наистина работи над някакъв таен проект или това са само слухове?
— …компанията в нова посока, но никой не е наясно какви са намеренията му.
— …този Свен? Каква всъщност е ролята му в компанията?
— Ами той и Джак са си близки, нали така? — отговаря Ейми, която работи във финансовия отдел, но си пада по Ник, така че непрекъснато си намира поводи да виси при нас. — Той е любовник на Джак.
— Какво?!? — възкликвам и рязко вдигам глава. За щастие всички са толкова заети с клюкарстване, че никой не ми обръща внимание.
Джак е хомо? Джак е хомо?!?
О, затова значи снощи не ме целуна на сбогуване! Явно го интересувам само като приятел. И сигурно в най-скоро време ще дойде на някоя от срещите ни със Свен и тогава ще трябва да се преструвам, че това си е в реда на нещата, сякаш от първия миг съм го знаела…
— Ама Джак Харпър хомосексуален ли е? — пита удивено Каролин.
— Предполагам — свива рамене Ейми. — Поне на такъв прилича, не мислиш ли?
— Нямам такова впечатление — замислено сбръчква нос Каролин. — Не е достатъчно изтупан и поддържан.
— Изобщо не прилича на хомо! — подхвърлям възможно най-нехайно и безразлично.
— Не е хомо! — авторитетно заявява Артемис. — В „Нюзуийк“ открих публикуван преди време материал за него и там се казваше, че излизал с президентката на „Ориджин Софтуер“. И че преди нея ходел с една от най-известните манекенки.
Залива ме вълна на облекчение.
Знаех си аз, че не е хомо. Ами да, знаех си. И през ум не ми е минавало, че може да е хомо.
Пълна дивотия! Тези хора нямат ли си друга работа, ами са седнали да клюкарстват тъпо и безсмислено за някого, когото изобщо не познават?!?
— Добре де, ами в момента има ли си гадже? — най-неочаквано се чувам да питам.
— Кой го знае — подхвърля някой.
— Ама е адски секси, не мислите ли? — ухилва се многозначително Каролин. — Аз лично не бих имала нищо против.
— Сигурно — намесва се Ник. — Не би имала нищо против и частния му самолет, нали?
— Изглежда, не е имал интимна връзка от смъртта на Пийт Лейдлър — свива устни Артемис. — Съмнявам се, че ще ти се отвори парашутът.
— Кофти късмет, Каролин — разсмива се Ник.
Става ми адски неудобно да ги слушам да говорят така. Може би е добре да изляза и да не се връщам, докато не приключат темата. Но пък, от друга страна, това може да привлече вниманието им към мен и да…
За секунда си представям какво би станало, ако стана и заявя: „Всъщност Джак Харпър ми определи среща и снощи ме заведе на вечеря.“ Всички ще ме зяпнат сащисано, някой сигурно ще възкликне от удивление и…
О, ама че съм глупачка! Та те сигурно изобщо няма да ми повярват. Ще кажат, че се правя на интересна или че съм откачила.
— Здрасти, Конър — прекъсва размислите ми гласът на Каролин.
Конър? Рязко вдигам глава и го виждам да приближава бюрото ми с многострадален израз на лицето.
Какво търси Конър тук?
Дали не е разбрал за Джак и мен?
Сърцето ми се разбива ужасено, приглаждам нервно косата си. Откакто скъсахме, на два-три пъти съм го мярвала отдалеч по коридорите на сградата, но сега за първи път се срещаме очи в очи.
— Здрасти — казва Конър.
— Здрасти — измънквам в отговор. Настава тягостно мълчание.
Изведнъж забелязвам листа с идеите къде да заведа Джак да лежи открито на бюрото ми. С възможно най-нехаен жест го вземам, смачквам го на топка и го пускам в кошчето за боклук.
Вече никой не клюкари за евентуалните хомосексуални взаимоотношения на Джак и Свен. Всички са наострили уши към нас, макар да се преструват, че вършат нещо друго. Все едно, че двамата с Конър сме герои от някакъв сапунен сериал или нещо подобно.
И аз много добре знам чия роля ми е отредена. Тази на безсърдечната кучка, абсолютно безпричинно зарязала своя безкрайно мил и почтен приятел.
О, Господи! Истината е, че действително се чувствам виновна. Честно. Всеки път, когато видя Конър или дори само като се сетя за него, усещам сърцето ми да се свива от мъчителни угризения. Добре де, ама все пак… трябва ли непременно да се мотае наоколо с подобно изражение на засегнато благородство? Сякаш казва: „Ти ме нарани смъртоносно, ама аз съм толкова свестен човек, че ти прощавам.“