Усещам чувството ми за вина да се изпарява и да ме обзема безкрайна досада и яд на Конър.
— Дойдох само за да… — заговорва най-сетне той — …Бяхме се записали да поемем заедно една от смените на щанда за напитки по време на Корпоративния ден на семейството. Но тъй като нещата при нас се промениха, си помислих, че… — Млъква, а по лицето му се изписва още по-дълбоко наранен и оскърбен израз. — Както и да е. Дойдох само за да ти кажа, че въпреки всичко нямам нищо против да изпълним задължението си към компанията. Ако и ти си на това мнение, разбира се.
Добре де, няма начин да му кажа, че ми е нетърпима дори самата мисъл да стоя до него в продължение на половин час, нали така?
— Нищо против! — отговарям сухо.
— Ами, хубаво.
— Ами, хубаво.
Нова тягостна пауза.
— Между другото, намерих в прането синята ти риза — подхвърлям, свивайки рамене с пресилено нехайство. — Ще ти я донеса.
— Благодаря. И при мен също са останали някои твои неща…
— Ей! — подвиква Ник и приближава към нас, като ни наблюдава със сатанински блеснали очи. — Снощи те видях да вечеряш на ресторант в компанията на доста интересна личност.
Сърцето ми прескача и буквално спира от ужас. Мамка му! Мамка му! Добре… добре… всичко е наред. Ник изобщо не поглежда към мен. Забил е изпитателен поглед в Конър.
Конър?! По дяволите, с коя ли е бил?
— Просто излязох да хапна с една стара приятелка — отвръща той сковано.
— О, така ли? — продължава Ник. — Изобщо не ми се видя стара, пък и двамата се държахте твърде… хм… приятелски.
— Млъквай, Ник — срязва го Конър с още по-наскърбен израз на лицето. — Прекалено рано е още, за да си мислим за… нови връзки. Нали, Ема?
— Ъъъ… да. — Преглъщам няколко пъти и добавям: — Определено. Абсолютно. О, Господи!
Както и да е. Няма значение. Няма да се тревожа заради Конър. Довечера имам решаваща среща, за която още нищо не сьм измислила. Слава Богу, към края на работното време изведнъж ми хрумва великолепно място, където да заведа Джак. Как не се сетих по-рано! Има само една мъничка спънка, но съм сигурна, че ще я преодолея с лекота.
Така и става. Отнема ми не повече от половин час, за да убедя Лиси, че правилото за членуване в клуба, което гласи „При никакви обстоятелства този ключ не бива да бъде преотстъпван на човек, който не е член на клуба“, всъщност е записан в устава му само про форма. Най-сетне Лиси бръква в чантата си, изважда заветния ключ и ми го подава, макар и с тревожен израз на лицето.
— И да не го загубиш!
— Няма. Благодаря, Лиси. — Прегръщам я силно. — Обещавам да ти върна жеста, когато стана член на някой ексклузивен клуб.
— Помниш паролата, нали?
— Да. „Александър“.
— Къде отиваш? — пита Джемима, влизайки в стаята ми, изтупана за поредната си среща. Оглежда ме критично и подхвърля: — Хубава блузка. Откъде е?
— От „Оксфам“. Имам предвид „Уистлис“. („Оксфам“ — голяма верига от магазини за евтини дрехи втора употреба; „Уистлис“ — престижна верига от магазини за луксозно облекло. — Бел. прев.)
Реших за тази вечер дори да не се и опитвам да взема назаем нещо от гардероба на Джемима. От горе до долу съм облечена само в мои си дрехи, а пък ако те не се харесат на Джак, да си гледа работата.
— Исках да ви питам — присвива насреща ни очи Джемима, — случайно двете да сте влизали снощи в стаята ми, а?
— Не, не сме — отговаря най-невинно Лиси. — Защо питаш? Да не би да има нещо, което да те кара да ни подозираш?
— Не, няма — признава Джемима е половин уста. — Всичко си беше на мястото. Но имам едно такова…усещане. Като че някой е влизал в стаята ми.
— Да не си оставила прозореца си отворен? — пита Лиси. — Защото наскоро четох в един вестник, че крадците дебнели къде има отворен прозорец и пращали в дома маймуни, за да крадат разни неща.
— Маймуни ли? — зяпва я изумено Джемима.
— Ами да. Дресирани от крадците маймуни — отговаря Лиси адски убедително.
Джемима ни изглежда сащисано една след друга. Едва се сдържам да не се разсмея.
— Както и да е — подемам бързо, за да сменя опасната тема. — Сигурно ще ти е любопитно да чуеш, че не си права по отношение на Джак. Тази вечер пак излизаме заедно. Срещата ни снощи изобщо не беше провал!
Съвършено излишно е да й казвам, че сме се скарали насред ресторанта, при което съм си тръгнала ядосана и разплакана, а после той ме е последвал до автобусната спирка. Не й трябва да ги знае тези подробности, нали така? Важното е, че тази вечер имаме втора среща!
— Права съм — натъртва Джемима. — Почакай и ще видиш. Убедена съм, че всичко ще завърши катастрофално.