Джемима тръгва да излиза, а аз правя маймунска физиономия зад гърба й и после се заемам да си слагам спирала на миглите.
— Колко е часът? — питам и смръщвам нос, защото неволно съм мацнала малко туш върху клепача си.
— Осем без десет — отговаря Лиси. — Как ще стигнете дотам?
— С такси.
Изведнъж се разнася пронизителният звън на входната врата и двете стреснато се споглеждаме.
— Подранил е — отбелязва Лиси. — Странно.
— Абсурд да е подранил!
Двете се втурваме към хола. Лиси първа стига до прозореца и надниква надолу към улицата.
— О, Боже! — изписква тя. — Конър е!
— Конър ли? — зяпвам я ужасено. — Конър е долу?
— Носи някаква кутия, явно с твои неща. Да му отваря ли да се качва?
— Не! Няма ни!
— Късно е — прави физиономия Лиси. — Съжалявам. Видя ме.
Звънецът отново проехтява и двете се споглеждаме безпомощно.
— Добре де — казвам най-сетне, — ще сляза до долу.
Мамка му! Мамка му!
Втурвам се надолу по стълбите и останала без дъх, отварям сьс замах входната врата. И се озовавам точно пред Конър, който виси на прага със същото многострадално изражение, каквото демонстрираше и в офиса.
— Здрасти — казва той. — Нося ти нещата, които си беше забравила при мен. Помислих си, че може да ти трябват.
— Ъъъ… благодаря — измънквам и припряно грабвам от ръцете му кутията, в която мярвам единствено полупразно шише шампоан за коса на "Л’Ореал" и някаква жидетчица, която никога през живота си не съм виждала. — Още не съм успяла да отделя твоите неща, така че ще ти ги донеса в службата, става ли?
Отстъпвам крачка назад, но препречвам с кутията в ръце вратата, така че Конър да не реши, че го каня да влезе.
— Ами… хм… благодаря — измънквам. — Много мило, че мина да ми ги оставиш.
— Няма проблем — отговаря Конър, после въздъхва тежко и добавя: — Ема… мислех си, че бихме могли да използваме тази среща, за да поговорим. Можем да пийнем по чашка. Или дори да вечеряме заедно.
— О, чудесно — възкликвам ведро. — Да, бихме могли. Но да ти призная, сега не е най-удобният момент.
— Да не би да излизаш? — пита Конър, а лицето му се смъква още повече.
— Ъъъ… да. С Лиси. — Хвърлям бегъл поглед към часовника си. Осем без шест минути. — Както и да е, скоро ще се видим. Така де… в офиса…
— Защо си толкова притеснена и изчервена? — изпитателно се вглежда в мен Конър.
— Не съм притеснена! — отговарям и уж нехайно се облягам на рамката на вратата.
— Какво има? — Конър присвива подозрително очи и се опитва да надникне иззад рамото ми навътре във фоайето на сградата. — Какво става?
— Нищо не става, Конър — успокоително го докосвам по ръката аз. — Въобразяваш си разни работи.
Точно в този момент обаче Лиси изтупурква надолу по стълбите и се появява зад мен на вратата.
— Ъъъ… Ема, търсят те много спешно по телефона — припряно избъбря Лиси с неестествено писклив глас. — По-добре веднага… О, здрасти, Конър!
За жалост Лиси е възможно най-нескопосаният лъжец на света.
— Опитвате се да се отървете от мен! — казва Конър удивено, като мести невярващ поглед ту към мен, ту към Лиси.
— Нищо подобно! — отговаря Лиси, но се изчервява като домат.
— Я чакай малко! — възкликва изведнъж Конър, втренчил поглед в дрехите ми. — Чакай, чакай малко. Ти да не би… не, не мога да повяр… да не би да отиваш на… среща?
Умът ми заработва трескаво. Ако отрека, това вероятно ще доведе до продължителен спор. Докато ако си призная, той може би ще се нацупи и ще си тръгне сърдит.
— Прав си — казвам най-сетне. — Имам среща.
Настъпва шокирано мълчание.
— Не, не мога да повярвам — отронва Конър и за мое безкрайно удивление се отпуска тежко на стъпалата пред входа.
Поглеждам часовника си. Осем без три минути. По дяволите!
— Конър…
— Каза ми, че нямало никой друг! Закле ми се, че няма! О, Ема!
— Нямаше. Но… сега има. И той всеки миг ще дойде да ме вземе… Конър, сигурно няма да ти е приятно да… — Сграбчвам го за ръката и се опитвам да го издърпам да стане, но той се е отпуснал и тежи най-малкото сто килограма. — Конър, моля те! Не прави нещата още по-тежки за всички ни.
— Предполагам, че си права — въздъхва Конър и най-сетне се изправя. — Отивам си.
И той се повлича към малката порта към улицата, унило превил гръб. Усещам пристъп на остро чувство за вина, примесено обаче с не по-малко остро желание той да изчезне по-бързо. За мой ужас обаче в същия момент Конър спира и се обръща.
— И… кой е той?
— Ами… не го познаваш — отговарям, като заключвам пръсти зад гърба си. — Виж, обещавам ти в най-скоро време да излезем да обядваме заедно и да поговорим за всичко.