— Ама ти колко червила имаш? — пита той сащисано.
— Ъъъ… те са ми за всеки случай — измънквам и бързо затварям чекмеджето.
Май не беше добра идея да го каня да влезе в стаята ми. Джак взема от тоалетката ми шишенцето с поливитамини и съсредоточено започва да го разглежда. Хубаво де, какво толкова интересно има в едни витамини, по дяволите?!? Сега пък се вторачва в плетеното на една кука коланче от Кейти, което виси, преметнато върху огледалото.
— Какво е това? Змия ли?
— Коланче — отговарям, като смръщвам лице, докато си слагам едната обеца. — Ужасно е, знам. Не мога да понасям плетива на една кука.
Къде ми е другата обеца? Къде се е затрила, по дяволите?!
О, ето я. Слава Богу! Какво прави Джак сега?
Обръщам се и го виждам да чете с интерес графика ми за физически упражнения, който си направих в началото на януари, след като през целите коледни празници се бях тъпкала със сладкиши и какво ли не още.
— „Понеделник, седем сутринта… — започва да чете Джак на глас — …три обиколки тичешком на квартала; четиридесет коремни преси. В обедната почивка: курс по йога. Вечерта: петдесет лицеви опори; шестдесет коремни преси.“ — Отпива от уискито си, поглежда ме с уважение и кимва: — Много внушителна програма. И ти го правиш всичко това, така ли?
— Ами… — казвам след кратка пауза, — не винаги успявам да… абсолютно всеки… Така де, беше твърде амбициозно… нали разбираш… ъъъ… Както и да е! — прекъсвам рязко, пръсвам си щедро парфюм и добавям: — Да вървим!
О, Господи, трябва по-бързо да го измъкна от стаята ми, преди да е забелязал някой захвърлен санитарен тампон и да ме е попитал какво е това! Ама не, честно, това на нищо не прилича! Какво толкова се интересува от всичко?!?
XV
Най-сетне излизаме. Когато вдъхвам прохладния вечерен въздух, усещам да ми олеква и да ме обзема щастливо нетърпение. Настроението ми е съвсем различно от снощи. Няма стряскащи с лукса си лимузини, нито баровски ресторанти. Всичко е много по-непосредствено и забавно.
— И така — подхвърля Джак, докато вървим към булеварда, — срещата ни ще бъде в стил „Ема“, а?
— Абсолютно!
Вдигам ръка, за да спра минаващото свободно такси и казвам на шофьора името на булеварда в Клеркънуел, където е пресечката с частния клуб.
— Значи ни е позволено да ползваме такси, така ли? — подхвърля Джак невинно, докато се качваме в колата. — Не е нужно да висим да чакаме автобус…
— По изключение, като много, много специална глезотия — отговарям престорено сериозно и назидателно.
— Добре де, и къде отиваме? На ресторант ли? Или на бар? Или на дискотека?
— Почакай и ще видиш! — усмихвам му се широко. — Помислих си, че е добре да прекараме една необременителна и спонтанно забавна вечер.
— Снощи май се изхвърлих, нали? — пита Джак след кратка пауза.
— Не, беше много мило! — отговарям любезно. — Но понякога човек прекалено много обмисля нещата. Нали разбираш… понякога е по-добре да се оставиш на течението, пък каквото ще да става.
— Права си — усмихва ми се Джак. — Е, с нетърпение се оставям на течението.
Докато таксито се носи по широките булеварди, аз се чувствам наистина горда от себе си. Ами да, тази вечер е доказателство, че съм истинска лондончанка! В състояние съм да заведа гостите си на места, които са извън отъпкания коловоз. Познавам заведения, които са далеч по-екзотични от обичайните. Не че ресторантът, в който ме заведе Джак снощи, не беше страхотен. Но пък мястото, където го водя аз, е направо върхът. Частен клуб! Така де, кой знае, може би Мадона ще бъде там тази вечер!
След двадесетина минути стигаме в Клеркънуел. Макар и неохотно, Джак се съгласява аз да платя таксито, след което го повеждам по тясната пресечка към сградата на клуба.
— Много интересно — подхвърля той, като се оглежда. — Ще ми кажеш ли най-после къде отиваме?
— Почакай и ще видиш — отговарям загадъчно.
Отправям се към вратата, натискам звънеца и изваждайки ключа на Лиси от джоба си, усещам тръпка на сладостно вълнение.
Джак ще бъде силно впечатлен. Джак ще бъде адски силно впечатлен!
— Да? — разнася се глас от домофона.
— Търся Александър, моля — отговарям колкото се може по-небрежно.
— Кого? — пита гласът.
— Александър — повтарям, като се подсмихвам с разбиране. Така де, естествено е да проявяват бдителност, като се има предвид какви знаменитости членуват в клуба.
— Нямаме Александър.
— Сигурно не сте ме разбрали. А-лек-сан-дър! — натъртвам отчетливо.
— Няма никакъв Александър тук.
Изведнъж ми хрумва, че може би съм сбъркала вратата. Помня, че беше тази, ама… дали пък не беше съседната, с опушеното стъкло. Ами да. Тя ми изглежда страшно позната всъщност.