— Малко недоразумение — усмихвам се пътьом на Джак и натискам звънеца на съседната врата.
Тишина. Изчаквам около минута, после позвънявам отново… и пак… и пак. Никой не отваря. Добре де… явно не е и тази врата.
Мамка му!
Ама че съм глупава! Защо не си записах адреса?! Ама бях толкова сигурна, че помня къде е, че…
— Някакъв проблем ли има? — пита Джак.
— Не! — отговарям с ведра усмивка. — Просто се опитвам да си спомня къде точно…
Оглеждам къщите от двете страни на улицата, като се старая да не изпадам в паника. Всички къщи изглеждат абсолютно еднакво. И всички прозорци са тъмни. О, Господи! Ами ако проклетият клуб е не тук, ами на съседната пресечка? Или дори на някоя друга от десетките закътани улички в този баровски квартал? И през ум не ми е минавало, че…
Каква съм глупачка! Ами да! Ще звънна на Лиси и всичко ще е наред. Набирам трескаво номера на домашния ни телефон, но той дава непрекъснато заето. Звъня й на мобилния, но той пък се оказва изключен.
Мамка му! Господи, какво да правя? Не можем да висим тук цяла нощ, нали така?
— Ема — обажда се Джак предпазливо, — искаш ли да извикам колата и да…
— Не! — заявявам категорично и решително поемам към централния булевард.
За щастие, точно когато излизаме на него, виждам да идва свободно такси и му махвам. Двамата се качваме и аз уверено казвам на шофьора адреса на един бар в Клапъм.
Ура! Успях да запазя самообладание и да се държа съвсем като възрастен и решителен човек. Спасих положението!
— Къде отиваме този път? — пита мило Джак.
— В един бар в квартала, където навремето живеехме двете с Лиси. Вярно, че е чак в другия край на града, но пък е много симпатично. Ще видиш. Храната е страхотна и никога не лъжат в сметките.
— Звучи страхотно — усмихва ми се Джак и аз също му се усмихвам, преизпълнена с гордост от себе си.
Добре де! Откъде да знам, че по това време на нощта движението в центъра на Лондон е толкова задръстено! Както и да е. Най-сетне прекосяваме града и стигаме в Клапъм. Освобождавам таксито и уверено повеждам Джак в уличката. Само след няколко крачки обаче спирам като закована — на мястото на бара виждам да се издига някакъв недовършен строеж!
Ами сега?!? Изведнъж ми се приисква да избухна в сълзи. Да се свлека на паважа, да заровя глава в ръце и да плача, да плача…
— Какво ще кажеш за една пица?
— Не знам наоколо да има пицария…
— Ей там продават пици за вкъщи — кимва Джак към някакво неугледно магазинче в единия край на улицата. — А там пък виждам пейка — махва той с ръка към противоположната посока, където има малка градинка с павирани алеи, няколко дървета и една дървена пейка. — Ти вземи пиците, а аз ще запазя пейката — усмихва ми се той.
Никога през целия си живот не съм се чувствала толкова унизително. Никога.
Джак Харпър ме води на вечеря в най-луксозния, най-модния ресторант на света. А аз го гощавам с пица на градинска пейка насред един от най-бедняшките квартали на Лондон.
— Ето пиците — казвам, когато донасям двете горещи кутии на пейката. — Взех маргарити, с шунка, гъби и зелени чушки.
Направо не ми се вярва, че това ще е вечерята ни. Поне да беше някоя наистина хубава пица, нещо по-специално, с броколи и морски дарове например, а то…
— Върхът! — възкликва Джак с усмивка, отхапва с апетит, дъвче и преглъща с наслада, като същевременно бръква във вътрешния джоб на сакото си. — Смятах да ти го подаря в края на вечерта, на сбогуване, но сега май е по-добре…
Зяпвам от изненада, когато той изважда малък сребрист шейкър за коктейли с две чаши към него. Развинтва капачката и щедро сипва в чашите някаква искряща розова течност.
Това ми прилича на…
— Не може да бъде! — ококорвам очи насреща му.
— Е, не бих могъл да те оставя цял живот да се чудиш какъв е бил вкусът му, нали? — Подава ми едната чаша и вдига другата за наздравица. — Наздраве.
— Наздраве — отвръщам и нетърпеливо отпивам от коктейла.
Боже мили… фантастичен е! Остър и сладък, с лек вкус на водка.
— Харесва ли ти?
— Вълшебен е! — възкликвам и отпивам повторно.
Толкова е мил с мен. Преструва се, че му е забавно, но какво ли си мисли всъщност? Навярно ме презира. Сигурно ме мисли за пълна глупачка.
— Ема, добре ли си?
— Не, не съм — отговарям с пресипнал от вълнение глас. — Джак, съжалявам. Наистина съжалявам. Честно, всичко бях планирала. Смятах да отидем в онзи адски шик частен клуб, където ходят куп знаменитости, щеше да е много забавно и…
— Ема… — Джак оставя чашата си на пейката и ме поглежда сериозно, — исках да прекараме тази вечер заедно. Точно това правим.