— Да, но…
— Точно това правим — повтаря той настойчиво.
Загледан в очите ми, той се навежда бавно към мен. Сърцето ми забива учестено. О, Господи! О, Господи! Ще ме целуне. Ей сега ще ме…
— Ау! Ауу!! Аууу!!!
Панически скачам от пейката. По крака ми се катери паяк. Голям черен паяк!
— Махни го! — разкрещявам се неистово. — Махни го!
С рязко движение Джак отхвърля паяка в тревата. Отпускам се отново на пейката. Имам чувството, че сърцето ми ще изхвръкне от преживения ужас.
И, разбира се, романтичният момент е безвъзвратно пропилен. Страхотно. Направо чудничко. Джак понечва да ме целуне, аз се разпищявам. Добре се представям тази вечер, няма що!
— Теб явно не те е страх от паяци — правя жалък опит да се разсмея. — Предполагам, че от нищо не те е страх.
Джак само свива рамене.
— Кажи де, страх ли те е от нещо? — настоявам аз.
— Истинските мъже не изпитват страх — отговаря той шеговито.
Неволно ме жегва леко раздразнение. Джак явно е от типа мъже, които не обичат да говорят за себе си.
— А от какво ти е този белег? — продължавам да питам, като посочвам китката на ръката му.
— О, това е дълга и скучна история — усмихва ми се той. — Сигурно не би искала да я чуеш.
Ще ми се да извикам: „Искам и още как!“ Но само му се усмихвам мълчаливо и отпивам от коктейла си.
Господи, сега Джак пак се е загледал в далечината, сякаш изобщо ме няма.
Ама той какво… забравил ли е, че иска да ме целуне?
Дали пък не трябва аз да го целуна? Не. Не.
— Пийт обичаше паяците — изведнъж казва Джак тихо. — Отглеждаше си няколко като домашни дюбимци. От онези огромните и космати. А също и змии.
— Наистина ли? — сбърчвам лице ужасено.
— Шантава работа. Той беше доста ексцентричен човек — въздъхва тежко Джак.
— Все още… ти липсва — отронвам колебливо.
— Да. Все още ми липсва.
Настава мълчание.
— Той имаше ли семейство? — питам предпазливо и в същия миг забелязвам, че лицето на Джак сякаш се затваря.
— Аха — изсумтява неопределено той.
— Виждаш ли се с близките му?
— От време на време — все така лаконично и безизразно отговаря Джак. После изведнъж се обръща към мен и ми се усмихва. — Имаш кетчуп на брадичката си.
Протяга ръка да ме избърше и очите му срещат моите. Бавно се навежда към мен. О, Господи! Ей сега ще… ей сега ще ме…
— Джак!
Двамата се отдръпваме стреснато един от друг. Изпускам чашата си на земята. Обръщам се по посока на гласа и зяпвам изумено. Свен стои край ниската ограда на градината.
По дяволите, какво прави Свен тук?
— Съжалявам — прошепва Джак. — Здрасти, Свен.
— Но… какво прави той тук? — поглеждам го аз удивено. — Как е разбрал къде сме?
— Обади ми се, докато ти беше за пицата — въздъхва Джак и разтрива лице с длан. — Не предполагах, че ще дойде толкова бързо. Ема… налага се да поговоря за нещо с него. Важно е. Обещавам, че бързо ще свършим. Нали не възразяваш?
— Не, разбира се — свивам рамене.
Какво друго бих могла да кажа? Но вътрешно кипя от разочарование, граничещо с яд. Опитвам се да запазя самообладание, вземам шейкъра, изсипвам остатъка от коктейла в чашата си и отпивам голяма глътка.
Джак и Свен стоят от двете страни на оградата и тихо разговарят оживено. Отново вдигам чашата към устните си и лекичко се извъртам на пейката, за да чувам по-ясно какво си говорят.
— …какво да правим оттук нататък…
— …план „Б“…обратно в Глазгоу…
— …спешно…
Поглеждам към тях и срещам погледа на Свен. Бързо свеждам очи и се преструвам, че разглеждам нещо на земята. Гласовете им притихват още повече и вече нищичко не чувам. После Джак се обръща и бързо приближава към мен.
— Ема… наистина съжалявам, но се налага да си тръгна.
— Да си тръгнеш ли? — впервам невярващ поглед в него. — Какво, веднага ли?
— Налага се да замина за няколко дни. Съжалявам — казва той и сяда до мен на пейката. — Но… много е важно.
— О! Разбирам.
— Свен е поръчал кола да те закара до вас.
Страхотно. Направо съм бясна. Много ти благодаря, Свен.
— Много… предвидливо от негова страна — измънквам, загледана във върха на обувката си, с който чертая някаква фигура в пръстта.
— Ема, действително се налага да замина — настойчиво повтаря Джак, забелязал израза на лицето ми. — Но ще се срещнем веднага, щом се върна. На Корпоративния ден на семейството. Пак ще се видим, Ема.
— Добре. — Опитвам се да се усмихна. — Чудесно.
— Много ми беше приятно тази вечер.
— И на мен също — отговарям, забила поглед в пейката. — Много.