— Ще имаме още много приятни вечери. — Джак повдига нежно брадичката ми, докато не го погледна право в очите. — Обещавам ти, Ема.
Навежда се към мен, този път без никакво колебание. Устните му покриват моите. Целува ме! Джак Харпър ме целува на пейка в квартална градинка!
Устните му разтварят моите. Наболата му брада драска лицето ми. Прегръща ме и ме притегля към себе си. Дъхът ми замира. Мушвам ръка под сакото му, усещам мускулите на гърдите му под ризата, иска ми се да я разкъсам. О, Господи, искам да не спира да ме целува. Искам… още.
Изведнъж Джак се отдръпва и това сякаш ме изтръгва от вълшебен сън.
— Ема, трябва да тръгвам.
Устните ми са влажни от целувката му. Продължавам да усещам допира на лицето му до моето. Цялото ми тяло тръпне от желание за близост. Не, не искам това да е краят. Не искам.
— Не си отивай! — прошепвам дрезгаво. — Само половин час.
Какво намеквам, за Бога? Да го направим в храстите ли?
Да си призная… да. Където и да е. Никога, през целия си живот, не съм желала толкова силно някой мъж.
— И аз не искам да си тръгвам. — Тъмните му очи не се откъсват от моите. — Но се налага.
Хваща ръката ми и аз се вкопчвам в неговата, за да удължа колкото се може повече момента на близост.
— Джак!
Обръщаме стреснато глави към Свен.
— Идвам — извиква му Джак и двамата неохотно ставаме от пейката.
Когато излизаме на кръстовището, виждам да ни чакат две сребристи лимузини. До едната стои Свен, а другата явно е за мен. Боже Господи! Имам чувството, че сякаш изведнъж съм станала член на кралското семейство или нещо подобно.
Докато шофьорът ми отваря вратата, Джак погалва леко ръката ми. Иска ми се да го прегърна и целуна за сбогом, но се овладявам.
— До скоро — прошепва той.
— До скоро — прошепвам и аз.
После сядам в колата, вратата се затваря и потегляме.
XVI
„Пак ще се видим.“
Това би могло да означава, че… Или пък, че…
О, Господи! Всеки път, когато се замисля за това, в стомаха ми запърхват пеперудки от вълнение. Не мога да ее съсредоточа в работата си. За нищо друго не мога да мисля.
И непрекъснато ми се налага да си напомням, че Корпоративният ден на семейството е фирмено мероприятие, а не интимна среща. И че сигурно двамата с Джак едва ли ще можем да си кажем нещо повече, освен да разменим формален поздрав, като шеф и служителка. Най-многото да си стиснем ръцете. Нищо повече.
Да де, ама… човек никога не знае какво може да се случи, нали така?
„Пак ще се видим.“
О, Господи! О, Боже!
В събота сутринта ставам още по тъмно, щателно се обезкосмявам, изкъпвам и втривам в кожата си от най-скъпия ароматизиран крем, който имам, а после грижливо лакирам ноктите на краката си.
Така де, човек винаги трябва да е добре поддържан. Не за друго.
Обличам си луксозните сутиен и бикини от фина дантела, а върху тях — любимата си лятна рокля с дълбоко деколте.
С леко изчервяване мушвам в чантата си няколко презерватива. Не за друго, ами защото човек трябва да е винаги подготвен за всякакви евентуалности, нали така? Това е урок, който научих още в първи клас. Е, вярно, че учителката говореше за носни кърпички и за несесерче с игла и конец, а не за презервативи, ама принципът е един и същ, нали така?
Поглеждам се за последно в огледалото, начервявам си втори път устните и се напръсквам щедро с „Алюр“. Готово! Готова съм за секс.
Грешка на езика. Искам да кажа… за Джак.
Имам предвид… О, Господи. Както и да е.
Корпоративното парти се провежда в огромното извънградско имение, собственост на „Пантера Корпорейшън“ — внушителна и луксозно обзаведена стара сграда, истинско архитектурно бижу, разположена насред приказно красив парк.
Когато пристигам, купонът вече се вихри с пълна сила из цялата къща, но най-вече вън на моравата, където са опънати големи шатри. На специално издигнат подиум малък оркестър свири танцова музика. Въздухът се цепи от крясъците на гонещите се деца.
— Ема!
Оглеждам се и виждам към мен да приближава Сирил, облечен като шут, с островърха шапка на червени и жълти ивици.
— Къде ти е костюмът? — пита той строго.
— Костюм ли? Какъв костюм? — правя се на изненадана аз. — О… хм… не знаех, че трябва да сме костюмирани.
Добре де, знаех. Вчера, малко преди края на работното време, Сирил разпрати до абсолютно всички в сградата спешен имейл със следното съдържание: „Напомняне: всички служители са длъжни да се явят с карнавални костюми на КДС!“
Абсурд! Точно пък днес няма сила на света, която да ме накара да облека някакъв грозен найлонов карнавален костюм!
Пък и нищо не могат да ми направят, нали така?