— Съжалявам — подхвърлям неопределено към Сирил, като се оглеждам за Джак. — Както и да е.
— Ех, че сте разсеяни всичките. Сто пъти ви напомнях и пак… — Сирил ме сграбчва здраво за рамото и добавя: — В такъв случай ще трябва да си избереш някой от резервните.
— Какво? — поглеждам го тъпо. — Какви резервни?
— Предчувствах, че така ще стане — обяснява Сирил триумфално, — така че взех мерки.
Усещам да ме облива студена пот. Не, невъзможно е да иска да каже, че…
Абсурд е да иска аз да…
— Имаш доста голям избор — отбелязва самодоволно Сирил.
Не! Няма начин! Трябва да избягам! Веднага!
Отчаяно се опитвам да се измъкна, но Сирил ме държи здраво и безапелационно ме помъква към една от шатрите. Вътре виждам две гардеробиерки пред купчина отвратителни, абсурдно грозни карнавални костюми, нескопосано шити на ръка. От къде ли ги е изкопал, за бога?
Правя още по-отчаяни усилия да се измъкна, но безуспешно.
— Ема, събрали сме се тук да се забавляваме — изсъсква Сирил. — И част от забавлението е да видим колегите и близките си, облечени в смешни костюми. Което ми напомня да те питам… къде е семейството ти?
— О! — на секундата опъвам лице в унилата физиономия, която съм упражнявала цяла седмица. — Ами те… възпрепятствани са и… няма да могат да дойдат.
Така де, защото изобщо не съм им казала.
— Нали си им казала? — подозрително присвива очи Сирил. — И си им пратила брошурата ни, надявам се?
— Да! — отговарям светкавично, като заключвам пръсти зад гърба си. — Разбира се! И те много съжаляват, че няма да могат да дойдат!
— Е, в такъв случай, ще се забавляваш с колегите си и техните роднини. Хайде, обличай това. Ще бъдеш Снежанка — заявява Сирил и напъхва в ръцете ми някаква кошмарна найлонова рокля с буфан ръкави.
— Не искам да бъда Снежанка… — започвам аз, но в същия миг прехапвам език, защото виждам гардеробиерките да напъхват разплаканата Мойра от счетоводството в размъкнат костюм на горила. — Добре! — Сграбчвам роклята. — Ще бъда Снежанка.
Унило се измъквам от шатрата и само дето не плача с глас. Само след няколко крачки се сблъсквам с Пол, облечен като пират. За крачолите на панталона му се държат три малки хлапенца и всяко го дърпа на различна страна.
— Здрасти, Пол — поздравявам мрачно. — Забавляваш ли се?
— Който е измислил Корпоративния ден на семейството, трябва да бъде разстрелян! — изръмжава в отговор той, без и следа от хумор, а после отминава, като безуспешно се опитва да отърси от краката си хлапетата, които пищят от удоволствие.
— Но, мамче, не съм гладна! И не искам сладкиши! — чувам облечената като русалка Артемис да скимти жално, докато минава покрай мен, помъкната за ръката от едра, властна жена с огромна широкопола шапка, натруфена с цветя, пера, птички и какво ли не още.
Откачена работа! Когато са с роднините си, хората стават съвсем различни. Слава Богу, че моите ги няма.
Чудя се къде ли е Джак. Вероятно е вътре в къщата. Може би е добре да…
— Ема! — чувам да ме вика някой.
Вдигам поглед и виждам Кейти да бърза към мен, облечена в някакъв шантав костюм на морков и хванала под ръка стар мъж със снежнобели коси. Баща й, предполагам.
Странно, тя не каза ли, че ще дойде с…
— Ема, запознай се с Филип! — казва с лъчезарна усмивка Кейти. — Филип, това е приятелката ми Ема. Благодарение на нея сме заедно!
— Ка…какво!?! — заеквам насреща им аз. Не! Абсурд!
Това е новото гадже на Кейти, така ли? Това е Филип? Господи, но той е поне седемдесетгодишен!
Успявам някак си да се ръкувам с него — кожата му е суха и тънка, също като на дядо — и да подхвърля нещо за времето, но съм в тотален шок.
Не ме разбирайте погрешно. Нямам нищо против старите хора. Изобщо не страдам от каквито и да било предразсъдъци. За мен хората са еднакви — просто хора, — независимо дали черни или бели, мъже или жени, млади или…
Но той е старец, за Бога! Истински старец!
— Не е ли прелестен? — изгуква нежно Кейти, когато Филип отива за напитки. — Толкова е мил и внимателен. Готов е на всичко за мен. Никога преди не съм излизала с такъв невероятен мъж като него!
— Не мога да повярвам! — подхвърлям леко задавено. — Колко е разликата между вас впрочем?
— Не знам точно — изненадва се от въпроса ми Кейти. — Никога не съм се интересувала на колко е години. Защо питаш?
Лицето й буквално сияе от щастие. Господи, нима не забелязва колко е стар?
— Просто така. — Прокашлям се леко и добавям: — Ъъъ… припомни ми, моля те, къде по-точно се запозна с Филип?
— Много добре знаеш къде, глупчо! — закачливо ме смушква Кейти. — Нали ти самата ме посъветва да сменя мястото, където обядвам! Така попаднах на това доста необичайно заведение, закътано в една странична уличка. Между другото, горещо ти го препоръчвам.