— Какво представлява? Ресторант ли е? Кафене? Закусвалня?
— Ами… всъщност не е нищо такова — отговаря Кейти замислено. — Никога преди не съм била на подобно място. Влизаш и ти връчват табла, после минаваш покрай един щублер, където ти дават чинии с храна и сядаш да се храниш на едни такива дълги, дълги маси. И целият обяд струва само две лири! А после има безплатна забава! Понякога бинго… друг път игри на карти… или хората пеят, насъбрани около пианото. А веднъж имаше страхотно парти с чай и танци! Там завързах куп нови приятелства.
Няколко минути я зяпам невярващо.
— Кейти — най-сетне започвам внимателно, — това място… да не би случайно да е дневна столова и клуб за стари хора?
— О! — възкликва тя изненадано. — Ъъъ…
— Я помисли! Помисли дали всички там не са… малко нещо старички?
— Ха! — бавно отронва Кейти и сбръчква нос замислено. — Сега като го спомена… май наистина всички са… доста… зрели. Но, Ема, честно, трябва някой път да дойдеш! — Лицето й отново просиява. — Всеки път се заливаме от смях!
— А ти… често ли ходиш там? — поглеждам я изпитателно.
— Ами да! Всеки ден! — отговаря тя изненадано. — Аз съм в техния социален комитет.
— Ето ме и мен! — провиква се ведро Филип, като приближава с три чаши бяло вино в ръце.
Той някак целият светва, когато спира поглед върху Кейти, усмихва й се лъчезарно и нежно я целува по бузата, като й подава чашата. Тя също засиява насреща му. И изведнъж усещам прилив на топлота към този възрастен мъж. Добре де, шантаво е, знам, но двамата изглеждат наистина много мила и щастлива двойка.
— Младежът на масата за напитки изглежда напълно изтощен горкичкият — подхвърля Филип, докато отпивам първата си глътка вино, притворила очи, за да му се насладя по-пълно.
Мммм! Няма нищо по-хубаво в горещ летен ден от чаша студено…
О, не! Отварям ужасено очи. Напитките!
Мамка му! Май бях обещала да изкарам едно дежурство на масата за напитки заедно с Конър, нали?!? Поглеждам часовника си. По дяволите! Вече съм закъсняла десет минути. Нищо чудно, че е изтощен.
Извинявам се набързо на Кейти и Филип и хуквам през глава към масата за напитки, която е в дъното на моравата. Заварвам Конър сам-самичък да обслужва самоотвержено цяла тълпа прежаднели гости. Облечен е в костюм на Хенри Осми — елек с огромни ръкави, бричове и залепена на лицето червена брада. Сигурно е заврял в тази жега.
— Извинявай — подхвърлям, като се мушвам зад масата до него. — Трябваше да си облека костюма. Какво да правя?
— Наливай шампанско — нарежда ми той сухо, без да ме поглежда: — Лира и петдесет чашата. Мислиш ли, че ще се справиш?
— Разбира се, че мога да се справя — отговарям озадачена.
Следващите десетина минути сме така заети, че не можем и дума да разменим. Слава Богу! После обаче тълпата оредява и скоро оставаме сами.
Конър мълчаливо мести чашите насам-натам, но толкова яростно, че ме е страх да не счупи някоя. Защо ли е в толкова кофти настроение?
— Добре де, Конър, извинявай, че закъснях.
— Няма проблем — отговаря той през зъби и затраква още по-яростно с чашите. — Е, добре ли прекара онази вечер?
Това било значи!
— Добре, благодаря — отвръщам след кратка пауза.
— С новия тайнствен мъж в живота ти, а?
— Да — отронвам и скришом се оглеждам за Джак.
— Някой от службата, нали? — изведнъж изтриса Конър и стомахът ми се свива на топка.
— Откъде накъде? — питам уж нехайно.
— Затова не искаш да ми кажеш кой е.
— Нищо подобно… Виж, Конър, не мисля, че ни е от полза подобен разговор.
— Е, сам ще се сетя кой е — стисва той челюсти. — И то много скоро.
— Конър, моля те, не смятам, че…
— Ема, не съм глупак — прекъсва ме той и ме оглежда изпитателно. — И те познавам много по-добре, отколкото си мислиш.
Обзема ме неувереност. Може би през цялото време съм подценявала Конър, а? Може би той наистина ме познава! О, Господи! Ами ако се досети?
Започвам да режа един лимон, като оглеждам под око тълпата на моравата. Къде е Джак, по дяволите?
— Сетих се! — изведнъж възкликва Конър и го виждам да ми отправя триумфален поглед. — Пол е, нали?
— Какво? — зяпвам го аз и едва се сдържам да не се разсмея. — Не, не е Пол! Откъде, за Бога, ти хрумна подобна глупост?
— Непрекъснато го гледаш — махва Конър с ръка към Пол, който стои мрачно на няколко метра от нас с кутия бира в ръка. — На всеки две минути.
— Не го гледам него — отричам припряно. — Гледам… хората.