О, Боже, колко бързо става всичко! Ръцете му са… пръстите му са… Едва си поемам дъх… Всичко става толкова бързо, че почти не съзнавам какво правим. Толкова е различно от секса с Конър. Толкова е различно от всичко, което… изобщо някога… Преди миг бях на прага, напълно облечена, а сега вече съм… той вече е…
— Чакай! — успявам да кажа. — Чакай, Джак. Трябва да ти кажа нещо.
— Какво? — поглежда ме той нетърпеливо, с потъмнели от страст очи. — Какво има?
— Аз… не знам никакви трикове — прошепвам с леко дрезгав от притеснение глас.
— Ти… какво? — отдръпва се малко Джак и ме поглежда втренчено.
— Трикове! Не знам никакви трикове — повтарям мрачно. — Така де, ти сигурно си правил секс с хиляди манекенки и гимнастички… и те са знаели какви ли не фантастични… — Млъквам, като виждам израза на лицето му. — Както и да е — добавям бързо. — Няма значение. Забрави!
— Наистина ме заинтригува — гледа ме втренчено Джак. — Какви трикове по-специално предвиждаш?
Господи, защо ми трябваше да си отварям глупавата уста?! Защо?!?
— Никакви! — отговарям и усещам да ме залива гореща вълна от притеснение. — Точно за това става дума. Аз не знам никакви трикове.
— Нито пък аз — отговаря Джак съвършено сериозно. — И аз не знам нито един трик.
Напушва ме смях.
— Да бе, да, не знаеш…
— Честно! Не знам! — Джак се замисля, като бавно прокарва пръст по голото ми рамо. — Добре де. Знам един.
— Какъв? — питам нетърпеливо.
— Ами… — Той ми отправя дълъг поглед, после тръсва глава. — Не, не!
— Кажи ми де! — Не издържам и вече се кикотя на глас.
— Покажи ми, а не кажи ми! — прошепва ми той и ме привлича към себе си. — И това ли не си научила?
XVIII
Влюбена съм.
Аз, Ема Коригън, съм влюбена!
За първи път през абсолютно целия ми живот съм напълно, тотално, сто процента влюбена! Прекарах цялата нощ с Джак в имението на „Пантера Корпорейшън“. Събудих се в прегръдката му. Правихме секс някъде към деветдесет и пет пъти и всеки път беще просто… върхът! (И някак изобщо не се стигна до трикове.)
Но не става дума само за секса, ами за… за всичко. За това, че когато се събудих сутринта, той ми беше приготвил чаша чай. И за това, че включи лаптопа си специално, за да си изчета всички хороскопи. Джак знае всички, абсолютно всички неудобни и притеснителни неща за мен, които обикновено се старая да крия до последно от мъжа, с когото съм… и въпреки това ме обича.
Е, не ми е казал направо, че ме обича. Но каза нещо много по-страхотно! Каза, че бил тотално и безвъзвратно запленен от мен още от първия миг, когато съм му заговорила в самолета! Запленен! От мен!!
Прибирам се сияеща вкъщи. Имам чувството, че вътре в мен се е запалила някаква лампа и озарява целия живот. И вече всичко ми е ясно. Изведнъж знам смисъла на живота. Джемима греши. Мъжете и жените не са врагове. Мъжете и жените са сродни души. Пълна глупост е това, че за да сме си интересни, трябва да се правим на загадъчни. Напротив! В любовта всеки трябва да споделя всичките си тайни с другия още от самото начало!
Качвам се тичешком по стълбата и отключвам вратата па апартамента.
— Лиси! Лиси! — виквам възторжено. — Влюбена съм!
Обзема ме леко разочарование, когато не я чувам да ми отговаря. Иска ми се да говоря с някого за любовта си… и за това колко е важно всичко да се споделя… и за смисъла на…
Изведнъж дочувам трополене и пухтене откъм стаята на Лиси и замръзвам насред коридора. О, Господи! Отново тези загадъчни шумове. Ето пак… И отново… Какво става там, за Бога?
И в същата секунда мярвам през отворената врата на хола едно дипломатическо куфарче. Оставено на пода, до дивана. От черна кожа. Той е! Жан-Пол. Тук е. Пристъпвам няколко крачки по коридора и заинтригувано се вторачвам във вратата към стаята на Лиси.
Какво правят вътре?
Изобщо не вярвам на приказките й, че правели секс. Но пък какво ли друго би могло да бъде? Направо умирам от любопитство.
О, я стига! Това какво правят Лиси и Жан-Пол в нейната стая, изобщо не е моя работа. И щом като Лиси не иска да ми каже, значи не иска и край, точка. Горда от зрялото си отношение по въпроса, отивам в кухнята и вземам чайника, за да сложа вода за кафе.
Веднага обаче пак го оставям. Защо Лиси не иска да ми каже какво правят? Защо има тайна от мен? Нали сме най-добри приятелки и всъщност именно тя настояваше, че не бива да имаме тайни една от друга.
Не, не издържам повече. Любопитството ме гложди като свредел. Ще умра, ако не разбера какво правят. Пък и днес може да е последният ми шанс да узная истината. Но как? Не мога просто да отворя вратата и да вляза, нали така? Дали пък не мога?