— Любов ли? — натъртва Лиси и включва чайника. — Ема, сигурна ли си, че става дума за любов? Та ти го познаваш само от няколко дни!
— Това няма абсолютно никакво значение! Ние сме създадени един за друг. С него няма нужда да се преструвам на такава, каквато не съм… И сексът е… върхът!… В него откривам всичко, което ми е липсвало в Конър. Всичко! И той наистина се интересува от мен. Непрекъснато ми задава разни въпроси и действително слуша и помни какво му отговарям. Двамата си казваме всичко един на друг.
— Добре де, и къде е сега този твой Джак? — пита Лиси и сипва кафе в чайника.
— Налага му се да замине за известно време. Да обсъди някакъв нов проект с творческия си екип.
— Какво по-точно?
— Ами не знам. Не ми каза. Ще работят много усилено и вероятно няма да има възможност да ми се обажда по телефона. Но ще ми праща имейли всеки ден! — добавям щастливо. — И знаеш ли, Лиси, благодарение на Джак разбрах смисъла на нещата. Толкова е просто да бъдем щастливи! Достатъчно е хората да са откровени един с друг. И да си споделят всичко! Мъжете и жените да си споделят, семействата да си споделят, политическите лидери да си споделят!
— Хм. — Лиси ме гледа мълчаливо няколко мига. — Ема, Джак всъщност каза ли ти къде е трябвало да замине толкова спешно посред нощите, когато излязохте онази вечер?
— Не — отговарям, изненадана от въпроса й. — Нещо във връзка с бизнеса му, предполагам.
— А каза ли ти за какво са били всички онези телефонни разговори по време на първата ви среща?
— Ами… не.
— Разказал ли ти е нещо повече за себе си, за живота си, освен най-минималните сведения?
— Достатъчно ми е разказал — сопвам й се аз. — Лиси, какъв ти е проблемът?
— Никакъв — отвръща Лиси мило. — Просто се чудех… дали споделянето не го правиш само ти?
— Какво?
— Дали и той споделя с теб всичко? — Лиси залива кафето с вряща вода. — Или само ти споделяш всичко с него?
— И двамата си споделяме всичко един с друг — отговарям, извила поглед встрани.
Точно така! Абсолютно вярно! Джак ми е споделил страшно много неща! Каза ми, че…
Каза ми всичко за…
Добре де, както и да е. Вероятно просто не е бил в настроение за споделяне. Какво пък толкова?!
— Пий си кафето — подава ми Лиси пълната чаша.
— Благодаря — казвам намусено.
Лиси въздъхва.
— Виж, Ема, не си мисли, че искам да… Той наистина изглежда много мил…
— Такъв е! Честно, Лиси, той е невероятен. Толкова е романтичен. Знаеш ли какво ми каза тази сутрин? Каза, че бил тотално запленен от мен в мига, когато съм го заговорила в самолета!
— Наистина ли? — поглежда ме Лиси. — Така ли ти каза? Права си, много е романтично.
— Ами да! — засиявам насреща й. — Лиси, Джак е… върхът!
XIX
През следващите две седмици абсолютно нищо не е в състояние да помрачи щастието ми. Абсолютно нищо. Имам чувството, че плувам в облаците. В офиса по цял ден си седя и се усмихвам на компютъра си. Саркастичните подмятания на Пол отскачат от мен като сапунени мехурчета. И изобщо не ми пука, че Артемис ме представя като своя лична секретарка на хората от някаква рекламна агенция, дошли на посещение при нас. Да приказват каквото си искат. Все ми е едно. Защото те не знаят, че когато се усмихвам влюбено на компютъра си, то е заради поредния шеговит и нежен имейл от Джак. Не знаят, че човекът, на когото служат всички те, е влюбен в мен! В мен!! В Ема Коригьн. Най-нисшестоящата служителка в отдела по маркетинг на неговата компания.
— Е, разбира се, аз на няколко пъти разговарях надълго и нашироко с Джак Харпър по този и много други въпроси — чувам да казва Артемис на някого по телефона. — Именно. И той също смята — точно като мен самата, — че фокусът на тази концепция действително трябва да бъде пренасочен.
Дрън-дрън! Изобщо не е разговаряла надълго и нашироко с Джак Харпър. Нито веднъж. Почти се изкушавам да му пратя веднага един имейл, за да го информирам колко нагло споменава всуе неговото име.
Само че би било твърде дребнаво, нали?
Пък и не само Артемис го прави. Буквално всички с повод и без повод подхвърлят: „Дълго говорих с Джак Харпър за еди какво си“, „Двамата с Джак Харпър смятаме, че…“, „Джак Харпър ме подкрепя изцяло за…“ и други подобни измишльотини. Сега, когато го няма, за да ги опровергае, всички изведнъж започнаха да се правят на негови най-задушевни приятели.
Всички, освен мен. Аз си кротувам и се пазя изобщо да не произнасям името му.
Отчасти, защото знам, че ако го произнеса, веднага ще се изчервя като домат, ще се ухиля до уши или нещо подобно. И отчасти, защото имам ужасното предчувствие, че веднъж започна ли да говоря за Джак, после въобще няма да мога да спра. Но най-вече, защото никой не повдига темата „Джак Харпър“ пред мен. Така де, какво бих могла да кажа аз по нея? Ами да, аз съм последната дупка на кавала тук, една мижава асистентка и нищо повече.