Йозеф Несвадба
Мозъкът на Айнщайн
— Положението е извънредно сериозно — завърши академик Кожевкин. — През няколкото предишни поколения нашите технически науки освободиха човечеството, избавихме се от тежкия труд, глада и войните, отворихме вратите към космоса. Аз още си спомням времената, когато техническите вузове подбираха само най-добрите от най-добрите, когато всеки млад човек мечтаеше да следва техническа специалност. А днес? Младежта губи интерес към нашата работа. Като че ли изведнъж физиката, математиката и химията престанаха да я интересуват. От всички висши учебни заведения при нас в Алма Ата в политехниката постъпват най-малко студенти. Има опасност след няколко години да бъдем принудени да ограничим изследователските задачи и да намалим броя на работните места. Такова положение повече не бива да се търпи. Машините няма да работят сами, няма да се грижат за човечеството без всякакъв надзор, трябва да се вземат енергични мерки.
Изръкопляскахме му и академикът си седна на мястото.
— При нас в Торонто е може би още по-зле — каза професор Кларк Смит Джоунс. — Ние вече бяхме принудени да закрием отделенията за някои твърде специални проблеми на пространството и за изследване същността на елементарните частици. Затова пък младежта се тълпи на лекциите за възгледите на Гьоте или Хердер върху изкуството и трябваше да предоставим физкултурния салон на института на професора по естетика, въпреки че при основаването на университета почти бяхме забравили да учредим такава катедра. И най-лошото е, че трудно можем да разберем защо се стигна до този обрат. Дали това е естествен стремеж у младото поколение да се бунтува срещу родителите и да прави нещо по-различно от тях? Или пък е някакъв несъзнателен протест (тук професор Кожевкин се усмихна) срещу числата като символи на реда, а следователно и на бащиния авторитет? Нашите психолози отдавна се занимават с този проблем, но за съжаление безуспешно.
Изръкопляскахме му и професорът си седна. После настъпи безпомощна тишина. Вече никой не искаше да говори. Страхуваха се. И все пак причините за тези промени отдавна са ни ясни. Взех думата.
— Няма какво да се лъжем — казах аз направо. — Просто сме в безизходица. В сляпа улица. Вярно, че още в края на деветнадесети век техническите науки преобразиха света, засенчиха останалите дисциплини, дадоха възможност на хората да се занимават само с наистина важни задачи и така нататък, както е известно на всички ни. Но те не разрешиха основните проблеми. Хората и до днес се питат как и защо да живеят, и досега не знаем нищо за произхода на вселената, и досега не сме способни да разберем дори четвъртото измерение, до което по логически път стигна Айнщайн. Винаги, когато поставим този въпрос на нашите кибернетични машини, те го отхвърлят като ненужен, като неправилно зададен, твърде личен, частен, човешки. Само че от това не следва, че тези проблеми са по-малко важни за всекиго от нас. Професор Джоунс и академик Кожевкин имат най-съвършени лаборатории, техните изкуствени мозъци за три секунди решават задачи, които способни математици биха изчислявали цял век, ала на основните въпроси не ни отговарят. И така се озовахме в омагьосан кръг. Физиката се превръща в приложна наука и все повече проличава нейната зависимост от философията, както плетенето на дантели е зависимо от живописта. И тъкмо затова губим младежта. Не се занимаваме със същественото. Ще свършим там, откъдето сме започнали. Днес ние конструираме апарати, които бързо могат да перат, да готвят, да оперират или да летят в космоса, както преди векове нашите предшественици са конструирали механични пианисти и изкуствени мечки. Те са показвали откритията си в цирка и мислещите хора са ги смятали за производители на играчки, за шарлатани. Нас ни заплашва същата участ.
Никой не ми изръкопляска. Може би бях прибързала малко. Джоунс се мръщеше. Останалите колеги спореха полугласно. Шумът в залата растеше.
— Не ви ли харесват моите механизми? — скочи професор Джоунс. — Наред с мозъците на академик Кожевкин — той се поклони — те са най-съвършените мозъци в света. Никой от присъствуващите няма такъв мозък. Дори и вие, уважаема колежке…
— Аз не мисля толкова бързо, нито толкова точно, това е вярно. Но затова пък мога да поставя нови задачи, умея да създам работа за всички ваши апарати със своите съмнения и невежество и ми харесва залезът на слънцето…
Джоунс иронично се усмихваше. Сякаш съжаляваше, че е влязъл в спор с такава малко известна сътрудничка. Той, научният капацитет.
— Наистина нашите мозъци все още не разбират четвъртото измерение, а тайната на вселената можем само да опишем — призна Кожевкин и се виждаше колко съжалява, че е така. — От гледна точка на физичните науки това също е погрешно поставен въпрос.