— И тъкмо затуй предлагам да се конструира биологичен мозък — казах им аз, — който да бъде по-близо до човешкия от всевъзможните механизми и който да може да разбира. Една истинска машина на познанието…
— Мозъкът на Айнщайн ли? — отново недоверчиво се усмихна Джоунс. Неговата шега даде наименование на моя опит. Оттогава за него се говореше като за известната афера с мозъка на Айнщайн.
Планът ми беше прост; аз още преди това се бях съветвала с някои физиолози и биолози. С помощта на специални апарати ще намерим три най-продуктивни мозъка на току-що умрели хора и по специален метод ще ги „кондензираме“ в един орган, който по-късно, след съживителните процеси, с електрически дразнители ще принуждаваме да работи.
В деня, в който проведох своя опит, разпратих асистентите си, снабдени със специални рациометри, по всички болници в околността. Най-продуктивен се оказа мозъкът на някакъв професор по архитектура, който беше загинал при падане от строително скеле, на един малко известен поет, чийто мозък използвахме, припомняйки си афоризма на Айнщайн, че въображението е по-важно от знанията, и на трето място — мозъкът на Анежка Новакова, починала при транспортна злополука. Над нейната глава размишлявахме дълго. Тя беше домакиня, майка, не бе направила в живота си нищо забележително, и все пак нашите прибори сигнализираха, че нейният мозък има най-голям капацитет. Накрая им повярвахме и пристъпихме към процеса на кондензация, който, разбира се, беше продължителен и труден. Но всичко излезе сполучливо и в съответствие с предварителния план, така че аз можах да се заема със самия опит:
Предложих на мозъка за решение основни уравнения от физиката и възбудих с електричество съответните му центрове. Токът сякаш послужи като някакъв стимул или подтик, в отговор на което органът бързо изпращаше резултата с помощта на специалните антенки, разположени върху повърхността му. На крайно чувствителния репродуктор получавахме решения, които, както изглежда, потвърждаваха някои от хипотезите на академик Кожевкин. Незабавно телеграфирах в Алма Ата. Хипотезите на Кожевкин едва неотдавна бяха публикувани в специализираните списания. Професорът по архитектура, поетът, както и домакинята сигурно не са следили физическите списания. Следователно излизаше, че моят мозък беше „стигнал“ самостоятелно до тези хипотези.
Следващите седмици бяха преизпълнени с радост. Мозъкът даваше нови решения, развиваше хипотезите на Кожевкин, комбинираше ги и дойде до изводи, които дори академикът все още не беше публикувал. Но се появи един дефект. Мозъкът работеше неритмично. Това ме тревожеше. Той сякаш желаеше да свикне с установеното работно време. Вече не реагираше незабавно на дразнението. Понякога в отговор написваше само някоя глупост, сякаш искаше да се пошегува, друг път работеше нощем, когато аз не бях в лабораторията, като че ли „укриваше“ доставената му енергия.
След един месец мозъкът изобщо престана да работи. По-точно казано, той „живееше“, което означава, че в тъканите му се извършваше сложната обмяна на веществата, за които се грижеше друг апарат, но електрическите импулси не можеха да го принудят да работи. Изглеждаше, че опитът не беше успял.
И точно тогава получих писмо от академик Кожевкин. Той ми изпращаше последния си труд, който щеше да публикува през следващия месец в списание „Наука“. Изводите му съвпадаха с тия на изкуствения мозък. Изглежда, че академикът и моят изкуствен орган най-сетне са на път да решат главния проблем. И тъкмо в този момент мозъкът стачкува. Обмислях как да го поправя. И тогава ми хрумна мисълта да конструирам специално устройство, с помощта на което мозъкът да може да „говори“, тоест — да диктува направо резултатите, като съобщава и другите си идеи. Знам, че това беше малко страшно. Но ако дадем на мозъка някой познат на всички мъжки глас, да речем, гласът на един от телевизионните говорители, ефектът няма да бъде толкова ужасяващ. След няколко дни моят мозък можеше да „говори“. И какви бяха първите му думи? Те нямаха нищо общо с научните хипотези.
— Вие ме пренебрегвате… — каза той.
Това ме изненада. Аз смятах, че електрическото дразнене е в състояние да замени каквато и да е награда. Изведнъж стана ясно, че все още не сме овладели напълно афектите, че все още не можем да заменим чувството за сигурност и удоволствие, което у човека извиква общуването с неговите ближни, а не някаква си електрохимическа реакция. Това беше първият извод на опита ми. Така че се наложи да използвам най-стария метод. Започнах лично да се грижа за мозъка. Преместих се да живея в лабораторията и говорех с него от сутрин до вечер. В института колегите недоумяваха. Едни твърдяха, че тайно съм се влюбила в телевизионния говорител и си приказвам с гласа му, а други смятаха, че съм се побъркала.