Но аз скоро започнах добре да се разбирам със своя мозък и понякога, когато диктофонът се повреждаше, сама записвах резултатите му. Ала след две седмици се стигна до нова повреда. Мозъкът като че ли се „разсърди“. Сякаш изпаднал в ярост, той непрекъснато ми крещеше едно и също уравнение. Аз проявих търпение и разговарях дълго се него. Та той трябва да бъде благоразумен, щом има такъв капацитет, такъв мозък. И тогава разбрах, че всъщност говоря на някакво живо същество, а не само на изолирано функционираща тъкан. Подсъзнателно си представях същество с такъв мозък.
А той точно това и целеше. Първоначалните електрически импулси и последвалите ги постоянни грижи не му бяха достатъчни. Отделните центрове, с които преди това виждаше, миришеше и усещаше, също жадуваха за дейност, искаха да се изявяват като неговите мисловни способности, той желаеше да бъде възстановен целият му организъм с всичките сетива, включително и кожата.
Тук бих искала да подчертая, че продължих опита си след сериозно обмисляне. Залогът беше вече твърде голям. Но за отделението по експериментална хирургия бе добре дошло, че ще могат да конструират човешко тяло от най-новите изкуствени тъкани, от които дотогава правеха само липсващи крайници и органи. Не знаехме обаче какво лице да му сложим. Затова вместо лице му поставихме елегантна превръзка, с която изглеждаше като човек, претърпял злополука.
В лабораторията се върнахме заедно. Той беше „щастлив“. Подсвиркваше си някаква мелодия, която навремето може би е знаел малко известният поет. Застана пред прозореца и се загледа в реката, която тече наблизо. Изобщо не помисляше за работа.
— Прекрасен изглед — каза той.
Всъщност аз никога не бях забелязала това. Винаги гледах в книгите, а не през прозореца.
— Може би ще ти се стори интересно, че професор Джоунс… — подхванах дипломатично аз.
— Е изостанал — заяви той. — Джоунс е глупак — и седна при масата. — Поръчай за довечера билети за театър.
Малко се изплаших. Да не би да иска да излиза с мен и в обществото? Отново разпитах какъв е бил професорът по архитектура. Не обичал театъра. А поетът ходел само на концерти. Изглежда, в нашия орган сме остави ли несъразмерно голяма част от мозъка на Анежка Новакова. Само че тогава вече всички следяха дейността на нашия супермозък. Главно защото тя не можеше да се следи. Специалистите спореха дали продуктите от работата на моя орган не са някакви безсмислени автоматични текстове от числа, или наистина представляват оригинална, невиждана досега познавателна дейност на човешки мозък с троен капацитет. Отговор можеха да им дадат само по-нататъшните резултати. Затова реших да отида с него на театър.
Там той се смееше по-високо и плачеше повече от всички присъствуващи. И на мен пиесата ми хареса. Аз рядко ходех на театър. Имах много работа в лабораторията. Само че след театъра той поиска да дойде у дома. Трябваше да му обясня, че съм минала петдесетте, имам вече голяма дъщеря, която упреквам за лекомисления й живот, и затова не мога самата аз да отведа през нощта у дома чужд човек. Нарочно употребих думата „човек“. Разбира се, той веднага се натъжи. Заплаши ме, че вече ще спре да работи, защото нямало за какво. Едва сега схванах, че за познавателната си дейност той се нуждае от човешки подбуди: да съперничи на Джоунс, да ме обича, да живее в семейството ми.
Отначало дъщеря ми се страхуваше, че у дома ще дойде някакво чудовище, подобно на прочутия Франкенщайн, страшилището от немите филми, но скоро истински се привърза, към него. Понякога дори изглеждаше, че с него се разбира повече, отколкото с мен. Защото тя е странна. Отначало искаше да работи на една от лунните станции като баща си, с когото се бях развела скоро след сватбата, защото не проявяваше разбиране към моята научна дейност, после бе намислила да стане танцьорка, но има доста широк таз, поне така смятам аз. Сега следва хетска филология, разбира се, само за да не се занимава с физика, защото не иска да ми достави това удоволствие. Тя няма особени успехи в изучаването на хет-ски език, докато на нейната възраст аз вече бях известна на всички. Най-лошото е, че сега чака дете от някакъв непознат младеж, когото дори не ми е представила.
Моят изкуствен мозък работеше май по-малко и от дъщеря ми, в това отношение те отлично се разбираха. За целия ден той написваше само няколко реда, а после отиваше в парка или да се къпе в реката. И постоянно ми обясняваше, че трябва да обичам дъщеря си, което е нещо напълно естествено, че трябва да се променя и че лабораторната работа не е всичко. Аргументи, които сега можеш да чуеш на всеки ъгъл. За това не си струваше да измислям биологическа система. Но той не даваше съвети само на мен. Спираше се с всеки, хората от блока ни започнаха да го поздравяват учтиво още отдалеч.