Искаше да види нослето й да се набръчква отново от смях. Да я придърпа към себе си и да я целува до припадък по средата на деня, без да има причина. Да я носи до спалнята, когато заспи пред камината с книга в ръце, и да я събужда с езика си. Искаше жена си обратно… и каквото и да му струваше, щеше да я получи.
Пета глава
Беше късно следобед, когато Маркъс най-накрая откри Катрин зад къщичката, свита в сенките на един огромен дъб. Беше търсил навсякъде, където се беше сетил — първо в конюшнята, после в малката овощна градина, в която бе прекарвала часове в опити да я нарисува — при това неуспешни, припомни си той с тъжна усмивка; Катрин имаше много таланти, но рисуването не бе едно от тях — и беше поел надолу по пътя, мислейки си, че може би беше напуснала Уудсгейт, но се сети за величествения дъб, под който си беше почивала през медения им месец, и се върна.
Приближавайки я, си помисли, че бе задрямала, докато не повдигна разтревожено глава като сърна. Изправи се бързо на крака и изтупа няколко стръкчета трева от дългите си поли. Когато най-накрая повдигна брадичка, обвинението в хладните й сини очи беше като плесница по лицето му. Маркъс залитна назад, когато по челото му изби студена пот. Изведнъж спечелването обратно на доверието й не му изглеждаше толкова проста задача.
— Кат. Толкова много съжалявам… — започна той дрезгаво, но тя го прекъсна, като повдигна пръст във въздуха.
— Не си хабете думите да се извинявате, лорд Кенсингтън. Ако не друго, аз ви дължа извинение. Не трябваше да идвам тук. Изпратих вест до най-близкия град, че се нуждая от карета, която да ме върне обратно в Кенсингтън. Оттам ще си събера багажа и ще замина възможно най-бързо за Лондон. — Гласът й беше премерен, а изражението ведро. Със същите маниери можеше да говори за времето и Маркъс се изненада от спокойствието й.
Беше очаквал, че ще му е бясна. Да вика и да хвърля неща, както правеше всеки път, когато избухнеше. Или най-малкото да го накаже с мълчание, което беше счела за необходимо само веднъж досега, когато неволно бе забравил за рождения й ден. Заслужаваше всички тези неща и много повече за всичко, което й бе причинил, но това… Не знаеше как да реагира на това…
— Ами развода?
„Да му се не види.“ Разгневен на себе си, Маркъс прокара ръка през тъмната си коса и обхвана врата си с длан, като стисна напрегнатите си мускули. Нямаше намерение да споменава проклетия развод. Нищо не вървеше така, както си го бе представял в съзнанието си. Предполагаше, че Катрин ще ридае, а той ще я поеме в обятията си и ще я замоли за прошка, след което ще й признае за неугасващата си любов. Вместо това тя стоеше напълно уравновесена пред него без следа от сълзи по красивото си лице, а той беше този, който се държеше като истерична девойка.
— Вече не желая да се развеждам, Маркъс. — Една нежна усмивка се появи на устните й, карайки я да изглежда смутена. — Беше детинско от моя страна да поискам подобно нещо, за което се извинявам. Бракът ни е удобен и за двама ни. Беше изключително егоистично от мен да променям това.
Нещо в гърдите му се стегна.
— Значи желаеш да останем женени? — попита моментално той. Затаи дъх, тъй като знаеше, че животът му зависеше от отговора й. Неговата скъпа, сладка Катрин. Обичта му към нея изпълни тялото му и му бе нужен целия самоконтрол, на който бе способен, за да не скъси разстоянието помежду им с една крачка и да не я поеме в обятията си. Имаха да наваксват за много години в изгубено време. Разбира се, втори меден месец беше направо належащ. Можеха дори да го прекарат тук в Уудсгейт. Да се разхождат из полетата и горите през деня, а през нощта да се любят страстно. Щеше да е както преди, когато се бяха влюбили и целият свят беше в краката им. Той си я представи натежала с неговото дете и…
— Да, разбира се, че желая да останем женени. — Катрин го изгледа странно и Маркъс разбра със закъснение, че изражението му вероятно е разкрило копнежа, който толкова усърдно се бе опитвал да прикрие. Извитите й вежди се сбръчкаха над носа й, а устните й се нацупиха. — Но ще бъде както досега, Маркъс. Аз ще пребивавам в жилището си в града по време на Сезона, докато ти управляваш бизнеса си от Кенсингтън. Със сигурност не си си помислил, че можем да живеем заедно, нали? — Музикалният звън на смеха й го преряза като нож.
— Не ставай смешна — каза с насмешка, докато си мислеше това ли бе чувството да умреш отвътре. — Просто исках да се убедя, че няма да попадна на съпругата си, ако реша да се позабавлявам с някоя… женска компания.