Не беше чула и дума от Маркъс, докато седмиците се бяха превърнали в месеци и беше започнала да мисли по-малко за него, докато най-накрая беше започнал да нахлува в мислите й само един-два пъти на ден. Въпреки че се бе опитвала да си попречи, не можеше да спре да се чуди къде беше и какво ли правеше. Беше ли се върнал в Кенсингтън? Прекарваше ли нощите си с някоя друга? Бяха ли щастливи? Мислеше ли някога за съпругата си?
— Отново го правиш — смъмри я нежно Грейс, изваждайки Катрин от мислите й.
Двете приятелки вървяха бавно в Хайд парк с ръце, скрити в плюшените им маншони, и тела, покрити с дебели вълнени палта. Беше късен януари в Лондон и зимата не бе била благосклонна към града. Ботушите им скръцнаха по снега, когато се отдръпнаха настрани, за да направят място на една шейна, и Грейс се залюля върху един леден участък, преди да си възвърне равновесието с печална усмивка и да поклати глава.
Леко закръглена с гарвановочерни коси и небесносини очи, които говореха за ирландското й потекло, Грейс беше отчайващо некоординирана. Непохватността й се беше превърнала в шега между приятелките й, но потенциалните й ухажори не я намираха за толкова забавна, когато подпалваше ръкавите им, подплашваше конете им или — най-лошото — когато падаха презглава в някое езерце по нейна вина. В резултат на което все още не беше омъжена в напредналата си възраст от двадесет и четири — проблем, който изглежда никак не бързаше да разреши.
— Правя какво? — Гласът на Катрин прозвуча приглушено, когато уви червеният си шал около лицето си така, че да се виждат само очите й.
— Мислиш за лорд Кенсингтън — отвърна Грейс. Тъй като беше изгубила шала си преди час, когато беше паднала в една снежна преспа, намръщената й физиономия беше напълно видима. — Нали говорихме за това? Повече пъти, отколкото мога да преброя! Мъжът е пълен мерзавец и трябва да си щастлива, че се отърва от него. Всички мислим така. — Под „всички“, разбира се, имаше предвид себе си, Маргарет и Жозефин.
Четирите жени бяха най-добри приятелки и бяха минали заедно през добро и зло още откакто се бяха срещнали в пансиона, който посещаваха. Всичките щяха да са при Катрин, за да я подкрепят, но Маргарет беше хванала настинка, а Жозефин беше на меден месец. Беше се омъжила преди четири дни и новият й съпруг лорд Траверсън Гейтс я беше отвел до бреговете на Франция и нямаше да се завърнат до края на месеца.
— Знам — въздъхна Катрин. Тя килна глава, за да се загледа в оголените клони над тях, които пукаха и свистяха на вятъра. Слънцето залязваше, а спадащите температури караха тялото й да потръпне.
— Готова ли си да се връщаме? Става доста студено.
Грейс се спря внезапно, десния й крак се повдигна изпод полата й и ако Катрин не беше се протегнала да хване размахващата й се ръка, щеше да се прекатури като гърне. Вече привикнала с непохватността си, за да се смущава, тя се закиска и стисна рамото на Катрин през дебелото й наметало.
— Какво щях да правя без теб? Хайде, нека се връщаме, преди да си се превърнала във висулка. Наблизо има едно хубаво магазинче за чай. Мисля, че се казваше „Туининг̀с“, а собственикът е Матю Туининг. Не е много оригинално, не мислиш ли? И леко надуто, мен ако питаш. Ако аз някога отворя малка книжарничка, никога няма да я нарека „Грейсѝс“. Можеш ли да си представиш какво биха казали хората? Ако някога срещна господин Туининг, можеш да си сигурна, че…
Катрин слушаше с половин ухо, докато приятелката й бърбореше. Когато стигнаха до малкото магазинче за чай с весело украсените витрини и уютно огнище, което пращеше в ъгъла, тя последва Грейс навътре, спирайки единствено за да изтропа с ботушите си да падне снега от тях и да възвърне кръвообращението в пръстите си.
Магазинчето беше претъпкано с хора, които също искаха да избягат от студа, но те успяха да открият една малка масичка близо до камината, която беше свободна. Грейс се затича покрай масата, за да вземе палтото на Катрин и се засуети покрай нея като загрижена квачка, когато Катрин се хвана за страните на стола и се подготви да сяда.
— Нуждаеш ли се от помощ? — попита Грейс, развявайки нетърпеливо ръце във въздуха.
— Не, не добре съм. Просто… трябва малко… готово. — Катрин въздъхна облекчено, когато се отпусна безцеремонно в стола. Моментално облечените й в ръкавици ръце обгърнаха нарастващия й корем и по устните й разцъфна усмивка, когато усети лекото помръдване в отговор.